Злочестие [bg]

— Благодаря за предупреждението — обадих се аз и взех да се разсъбличам.

Носех панталон под неудобните си джинси и закопчана догоре риза под якето. Меган ми хвърли своето — измъкнах му хастара, който го превръщаше в смокинг.

Последва пуловерът ѝ и разкри запретнатата около кръста рокля. Панталоните ѝ паднаха — тя носеше тесен клин — и Меган пусна полите на роклята и покри краката си.

Опитах да не зяпам. Или — е — опитах да зяпам скришом. Лъскавата червена рокля на Меган беше бляскава и великолепна, и… да, наистина подчертаваше формите ѝ. Както хубавият приклад с резбовани жлебове подчертава съвършената ложа на оръжието.

За съжаление не носеше своето лице. Това разваляше ефекта. Все пак тази извивка на шията…

Забелязах, че ме гледа, и се изчервих. Едва тогава разбрах, че явно не е забелязала как точа лиги, а кима сама на себе си със слаба усмивка на устните.

— Ти… гърдите ми ли гледаш? — попитах аз.

— Какво? — попита тя. — Съсредоточи се, Колене.

Страхотно, помислих си аз и наметнах сакото.

— Вземи това — продължи тя и ми подаде кутийката, извадена от адаптора на миксера си. — Такива рокли не предоставят кой знае колко място за складиране.

— Ти нали обикновено… — кимнах аз към гърдите ѝ.

— Вече натъпках мобилния си там — обясни тя. — И преди да попиташ — не, нямаше допълнително място за мини-гранати. Привързах ги за бедрото си. Едно момиче трябва да има готовност.

Искри, обичам тази жена.

Пъхнах кутията в някакъв джоб и двамата пристъпихме към вратата. Меган се съсредоточи и отново промени външността ни. При това усетих изкривяване. Бърз поглед към друг свят, към друга реалност. В нея хората, като които се дегизирахме, се отдалечаваха — жена с носеното от Меган лице и мъж със сериозно изражение и широки устни.

Двамата готвачи-сладкари ги нямаше. В главната зала пристъпиха двама богати гости на обяда, надянали други две лъжливи лица. За миг зърнах вижданото от Меган, когато използваше силите си — вълничките на времето и пространството, които създаваха нашата реалност.

Меган плъзна ръка под моята и ние тръгнахме през горната неподвижна пътека на обширното кръгло пространство. Забелязах, че Разрушение се е върнал на трона си и държи не друго, а кокосов орех в ръце. Вероятно се е телепортирал някъде и си е откъснал. Доколкото можах да разбера, за телепортирането му нямаше ограничения в пространството — просто трябваше да е видял мястото или поне да му е било описано, за да стигне там.

Той погледна към мен и кимна. Искри. Значи виждаше и през тази дегизировка? Аз не се връзвах на приказките му за очите ми; имаше сила, която криеше. Може би беше дозер и можеше да усеща Епичните. Само дето тази зала бе пълна с Епични. Как би разпознал нас двамата?

Обезпокоен, аз опитах да съсредоточа ума си върху задачата ни.