Небесносини грехове

Най-сетне поставих последния пръст на място. Джейсън стоеше и свиваше ръцете си в ръкавиците.

- Как така едновременно ги усещам като мокри и покрити с талк?

- Не знам, но така е винаги - отвърнах.

- Да го няма, Анита, чуваш ли ме?

- Ако седне отпред на верандата, ще го снимат. А ако някой го познае? Наистина ли искаш в заглавията да пише, че върколаци са нападнали предградията?

Плъзнах се в собствените си ръкавици с отработена лекота.

- Леле - изрече Джейсън - това беше елегантно, направи го да изглежда лесно.

- Анита! - това бе почти вик.

И двамата погледнахме Долф.

- Не е необходимо да крещиш, Долф, чувам те съвсем добре.

- Тогава той защо е още тук?

- Не мога да го отпратя обратно при колата. Не може да седне отпред.

Къде искаш да бъде, докато оглеждам местопрестъплението?

Той сви големите си длани на още по-големи юмруци.

- Искам-той-да-се-махне-оттук. - Всяка дума беше процедена през стиснати зъби. - Не ме интересува къде ще върви.

Игнорирах гнева, защото нямаше да стигна до никъде, ако му обръщах внимание. Долф беше в лошо настроение, местопрестъплението беше кофти, а и той напоследък не си падаше много по чудовищата.

Мерлиони влезе в кухнята. Спря на прага между кухнята и трапезарията, сякаш беше доловил напрежението.

- Какво става?

Долф насочи пръст към Джейсън.

- Да изчезва от тук.

Мерлиони ми хвърли поглед.

- Не гледай към нея, по дяволите, гледай към мен! - Гневът гореше в гласа му. Не крещеше, но и нямаше нужда.

Мерлиони заобиколи Долф, предпазливо, и се протегна, за да хване рамото на Джейсън.

Спрях го като поставих обвитата си в ръкавица ръка върху неговата. Мерлиони погледна Долф, след което влезе малко по-навътре в кухнята, извън огневата линия, мисля.

- Има ли заден двор? - попитах.

- Защо? - поиска да разбере Долф, гласът му беше станал нисък и ръмжащ, не заради намек за някакъв звяр, а поради гняв.

- Мерлиони може да го заведе отзад. Ще бъде извън къщата и същевременно в безопасност от репортерите.

- Не - каза Долф - да го няма. Изчезнал, напълно изчезнал.

Главоболието ми се завръщаше, пулсираща болка зад едното око, но съдържаше обещание за повече.

- Долф, не се чувствам достатъчно добре за подобни глупости.

- Какви глупости?

- Твоите глупости относно всеки, които не е човек - отговорих, звучейки уморена, не ядосана.

- Махай се.

Вдигнах поглед към него.

- Какво каза?

- Махай се, вземи любимеца си върколак и се прибирай вкъщи.

- Копеле.

Той ме погледна с този поглед, който в продължение на години беше карал опитни полицаи да се свиват. Аз бях прекалено уморена и прекалено отвратена от цялата работа, за да се свивам.

- Казах ти, че ми е прекалено зле, за да карам, когато ме събуди. Ти се съгласи да доведа шофьор, дори и да е цивилен. Не каза, че трябва да бъде човек. Сега, след като измъкна задника ми от нас и го довлече тук, ще ме отпратиш обратно, без да съм видяла местопрестъплението?