Момчешки живот

— Така е — кимна старецът. — Бях на девет.

— Давай, разкажи на момчето какво си правил в онзи ден.

Г-н Каткоут седеше, втренчен в дъската за дама.

— Хайде, Оуен! — подкани го Джазман с мил тон. — Кажи му!

— Ами… него ден убих човек — обясни г-н Каткоут. — И спасих живота на Уайът Ърп от О. К. Корал.

— Виждаш ли сега, Кори? — ухили се г-н Долар. — Обзалагам се, не си знаел, че си седиш туканката с истински жив стрелец, нали?

Начинът по който го каза обаче ме накара да смятам, че не вярва на нито дума от историята и че много му харесва да води за носа г-н Каткоут, когато я разказва.

Разбира се, бях чувал за О. К. Корал. Всяко момче с поне малък интерес в историите за каубоите и Дивия Запад знаеше за тази случка и за деня, в който в горещия прашен Томбстоун братята Ърп — Уайът, Върджил и Морган, заедно с картоиграча Док Холидей — се изправили срещу крадците на добитък от семействата Клентън и МакЛоуъри.

— Истина ли е, г-н Каткоут? — попитах.

— Истина е. Извадих късмет него ден. Бях просто хлапе и не знаех нищо за пистолетите. За малко да си прострелям крака.

— Кажи му как си спасил дъртия Уайът! — подкани г-н Долар, докато с гореща хавлия избърсваше остатъците от пяната от врата на татко.

Г-н Каткоут се намръщи. Предположих, че не обича да си спомня тази случка — или пък че се опитваше да сглоби отново подробностите. Мъж на деветдесет и две трябва да отвори доста ключалки, за да си спомни деня, когато е бил на девет години. Но предполагам, че точно този конкретен ден си струваше помненето.

Най-сетне г-н Каткоут каза:

— Не се очакваше да има някой на улицата. Всички знаеха, че братята Ърп, Док Холидей, кланът МакЛоуъри и Клентънови ще проливат кръв. Мътеше се от доста време. Но аз бях там, криех се в една барака. Бях малко глупаче — той избута стола си назад от масата за дама и се настани, сплел дългопръстите си ръце и с вентилатор, разбъркващ косата му. — Чух всичкото викане и после трясъците на изстрели. Чух куршумите да удрят плът. Това е звук, който човек не забравя, дори когато стане на сто и две… — тесните му очи се взряха в мен, но можех да позная, че гледа назад в миналото, там, където прашните облаци се вихреха над окървавената земя и сенки насочваха оръжията си една към друга. Додаде: — Имаше много стрелба. Един куршум се заби в бараката точно над главата ми. Чух го да свисти. След това се приведох ниско и останах така. Много скоро покрай мен с олюляване мина един мъж и падна на колене. Беше Били Клентън. Бяха го надупчили на няколко места, но държеше пистолет в ръка. Погледна ме. Гледаше право в мен. А след това се изкашля и от устата и носа му бликна кръв, и падна по лице право пред мен!

— Уау! — възкликнах, целият настръхнал.

— О, има още! — увери ме г-н Долар. — Кажи му, Оуен!

— Над мен падна сянка — продължи г-н Каткоут с дрезгав глас. — Погледнах нагоре и видях Уайът Ърп. Лицето му беше покрито с прах, и ми се стори десет фута висок. Рече ми: „Тичай вкъщи, момче!“ И днес го чувам да изрича тия думи, ясно като камбанен звън. Но аз бях изплашен и останах на мястото си, а Уайът Ърп обиколи до другата страна на бараката. Боят беше приключил. Клентън и МакЛоуъри до един лежаха на земята, надупчени като игленици. След това се случи…