Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
Следобед се появи наклон, тук гората избуяваше на богатата почва с шоколадов оттенък. По здрач двамата изкачиха един рид и установиха, че другата му страна пропада стръмно в дълбока тясна долина, която пресичаше пътя им. В тъмното не можеха да видят как да заобиколят, затова се разположиха да нощуват до ручейче в основата на варовикова канара. Шанд плъзна пръсти по спиралите, оставени в камъка от черупки на отдавна измрели същества, и потръпна.
— Виждал ли си някога подобни същества, но живи? Игър само изсумтя отрицателно.
— Колко ли е стар Сантенар — промълви Шанд, — че и морски животни да се превръщат в скали? Може би това е средище на някакво вълшебство…
— Много такива места има — отвърна Игър, — но и до ден днешен никой не е измислил как да стигне до тази древна магия.
— И тъй, дойдохме — подхвана Игър след вечеря. — Откъде да започнем?
Разгъна навитата карта, копирана върху пергамент. Гората, очертана с изумруденозелено мастило, им се стори огромна.
— Двадесет левги на петнадесет… Огромна площ — обобщи той унило.
— А какво ти казаха съгледвачите?
— Онези, които са проследили фейлемите ли? Изгубили им следите някъде насред гората на третия ден. Те прекосили реката и поели на запад.
— Отвъд този хребет ли? — посочи Шанд разклонение на планината, отделящо се на изток от основния масив.
— Да, предполагам.
Стесниха участъка, където щяха да търсят, до квадрат със страна пет левги. Шанд извади манерка и си сипаха по малко от силното питие.
— Някога познавах тази гора доста добре — сподели Шанд и отпи още глътка. — Ще ги намерим.
— Кое кътче привлича вниманието ти?
— Мислех си, че в земите, които си набелязахме за претърсване, има скривалища, които ще паснат на Мейгрейт. Дълбоки долини, които опират в планината. — Шанд се почеса по темето. — Тогава търсех злато из тези части на Елудор. Дали…
— Какво си намислил?
— Векове наред се занимавах с Тайното изкуство — промърмори Шанд и в очите му блесна искрица.
— Досещам се — засмя се Игър. — Склонен ли си да се позанимаваш пак с малко… геомантия, да речем?
— Нима има по-подходящо място от тази древна гора?
Шанд се надигна от постелята още призори, за да се подготви.
— Ставай, ленивецо! — побутна с крак спящия Игър.
— Никой не ме е наричал така — намуси се Игър и се измъкна от спалния чувал. — Поне няма такъв сред още живите.
Шанд изпръхтя.
— Я се качи ей там — посочи канарата — и ми намери камък, вдлъбнат като плитка паница. После изплети лодчица от това! — Той отряза кичур от брадата си. — Надявам се, че ще ни насочи към Мейгрейт.
— Още не съм закусил — недоволстваше Игър.
— Още не си заслужил закуска! Да не губим време. Шанд взе металната си чиния и тръгна по реката.
— Може да се позабавя.
Вървя повече от час, преди някое място да му хареса. Нагази в студената вода и се зае да вади чакъл от дъното. Промиваше го и изхвърляше по-едрите частици. Не намери злато нито там, нито на следващите места. Но след като мина на другия бряг, усилията му бяха възнаградени с няколко люспици като едри зърна сол и късче колкото чаено листенце. Това му стигаше. Тръгна обратно към бивака.
Там завари Игър да пържи шунка, лук и хляб в лой. Наблизо имаше вдлъбнат камък колкото легенче, целият в странни вкаменелости. Малката лодка от косми бе слепена със смола.
— Намерих и това.
Игър държеше на дланта си няколко лъскави жълти кристалчета.
— Пирит, златото на невежите. Дано не заблуди и нас.
Щом се нахрани, Шанд напълни камъка с речна вода, сложи истинското злато в единия край на лодчицата и пирита в другия. Нагласи я неподвижно до водата. Стисна с пръсти ръбовете на камъка и се съсредоточи върху отразяващата повърхност на водата. Представяше си лицето на Ялкара, каквото го видя в Огледалото. Нямаше по-добро подобие на образа на Мейгрейт.
Вложи цялата си воля и веднъж му се привидя сянката на Ялкара. В този миг бутна лодчицата. Тя се понесе към средата, завъртя се бавно два пъти, върна се мъничко и спря. Краят с истинското злато сочеше на запад-югозапад. Шанд дори не погледна картата.
— Знам къде са!
Няколко дни по-късно стояха върху варовиков гребен над скален отвее и оглеждаха тясната, гъсто обрасла с дървета долина, чиито склонове се събираха към планината. По подгизналите камъни лепнеше мъх. На входа на долината имаше клисура и в нея можеше да се влезе само по тясна пътека край буйната река.
— Това е — заяви Шанд.
— Страхувам се — смънка Игър. — По-скоро съм готов да изляза отново срещу транкса, отколкото да се опълча на Фейеламор. Но за да си върна Мейгрейт…