Дребната старица, която наруши всички правила
- Автор: Ингелман-Сундберг Катарина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191504763
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дребната старица, която наруши всички правила». Краткое содержание книги:
– Разбирам – каза Петерсон. – Тогава къде се съхраняват оригиналните картини на хотела?
– В един склад. Там има и скулптури. Освен това преместихме някои от картините в новото крило, докато го ремонтират.
Малко по-късно Петерсон и Стрьомбек накараха един от портиерите на хотела да ги заведе в склада. Двамата разгледаха внимателно всички скулптури и картини, които намериха както в там, така и в новото крило, но не видяха нито Реноар, нито Моне. Нямаше дори картина с наскоро дорисувани мустаци. Уморени от разследването, те се върнаха в полицейското управление.
Претърсването на старческия дом също не доведе до нищо съществено. На инспектор Льонберг никак не му беше лесно. Сестра Барбара цял ден му досаждаше с молби да бъде дискретен, като същевременно опъваше нервите на останалите обитатели на старческия дом. По средата на всичко това се състоя и религиозна служба и инспекторът не беше хапвал цял ден – дори чаша кафе и парче кекс.
Четири от стаите, в които бяха живели изчезналите пенсионери, вече бяха почистени както трябва и не беше трудно да се претърсят. Вътре нямаше нищо друго освен старомодни дрехи, удобни обувки, албуми със снимки и кутийки с лекарства. Една от стаите обаче приличаше по-скоро на работилница, защото беше пълна с инструменти, отвертки, електрически моторчета и LED светлини – но това също нямаше връзка с обира на картините.
Льонберг беше претърсил всичко, но не беше открил нищо полезно за разследването. Ако самопризнанията за обира на века бяха само на един човек, цялата история можеше да бъде отписана като измислица, но тъй като разполагаха със самопризнанията на петима души, се налагаше да проведат разследване. Инспекторът въздъхна и понеже не разполагаше с други „веществени доказателства“, реши поне да прибере четките им за зъби. Ако не друго, можеше да ги проверят за ДНК – макар че на лабораторията в Линшьопинг се плащаше скъпо и прескъпо за това.
Тримата полицаи бяха съвсем изтощени и отчаяни, когато се събраха в управлението, за да преговорят какво са открили. Главен инспектор Петерсон преплете пръсти на масата пред себе си.
– Както всички знаете, картините и парите са изчезнали, а петима души са направили самопризнания за това престъпление. Макар че не сме открили никакви следи, които да сочат към тях, прокурорът ще настоява петимата да бъдат задържани с мярка за неотклонение. Все пак говорим за картини на обща стойност от трийсет милиона, а не разполагаме с никакви други следи.
Стрьомбек вдигна крака на бюрото и се загледа право пред себе си.
– Представям си заглавието във вестника: „Петима пенсионери остават в ареста. Полицията не разполага с други заподозрени“.
Всички въздъхнаха и си казаха, че е крайно време да приключват за днес и да се прибират у дома. Не стига че трябваше да разкрият този крайно озадачаващ обир на картини, ами сега трябваше да се разправят и с петима досадни старци!
38.
Служебното волво мина покрай станцията на метрото и спря пред сградата на затвора в район „Солентуна“. Шофьорът, който се казваше Кале Стрьом, и още двама служители на затвора помогнаха на Марта да слезе и провериха дали си е взела чантичката на кръста, бастуна и проходилката.
– Странно изобретение – отбеляза Кале и посочи огледалото за обратно виждане на проходилката на Марта.
– Ами не искам хората да се блъскат в мен – обясни тя. – По-добре проходилка с огледало за обратно виждане, отколкото контузия на тазобедрената става.
Кале се усмихна на себе си. Беше превозвал много престъпници, повечето от които бяха крайно неприятни хора, но тази необикновена дама му беше особено симпатична. Изглеждаше очарована от затворите и си беше тананикала „Бог под прикритие“ по целия път от полицейското управление „Кроноберг“.
Марта му благодари за превоза, подпря се на проходилката си и се огледа. После поклати глава, когато видя огромните сиви сгради на затвора „Солентуна“.
– Погледнете ги само, момчета – приличат на хоризонтални небостъргачи. Боже мой, колко са грозни! В затвора трябва да влязат хората, които са ги проектирали, а не аз!
– Но тази сграда не е толкова зле, нали? – възрази Кале.
Той посочи към постройката, предназначена за задържане с мярка за неотклонение. Марта наклони глава и огледа фасадата. Високата сграда се отличаваше от сивите постройки около нея и стъклената й фасада блестеше от слънцето. Отвън се виждаха толкова интересни отражения, че изглеждаше глупаво да стои затворена вътре.
– Насам – каза един от служителите и посочи към входа.