Господар на желанието

– Убивана ли? – прошепна тя. – Как?

– От ръката на господаря си.

Емили бе поразена.

– А майката на Дрейвън?

– Убита от ръката на мъжа си.

Стаята се залюля под нозете ѝ. Това бе най-зловещото нещо, което беше чувала.

– А лорд Дрейвън – той къде е бил, когато се е случило?

– Проснат в несвяст на пода, защото посмял да я защити.

Гърдите я стегнаха и стомахът ѝ се сви. Емили се прекръсти при мисълта за този ужас. Милостиви боже, нищо чудно, че бе така затворен в себе си.

Най-сетне разбра, защо той никога не се усмихва. Как би могъл? Как би могъл човек да се усети весел, ако е видял нещо толкова потресаващо?

И тогава още повече ѝ се прииска да достигне до него.

– Затова ли си тръгна? – попита тя камериерката.

– Не, опитах да остана, за да се грижа за негова светлост, но баща му не разреши. Рече, че лорд Дрейвън премного е бил глезен от жени. Време било да направи мъж от него.

От чутото, Емили доби добра представа какво точно е означавало това.

– Какво те накара да се върнеш?

Беатрикс се намръщи и заобхожда с поглед огнището, сякаш преценяваше какво да отговори.

– Мъчен въпрос е това, милейди. Когато Денис ме повика, отначало отказах. Добре помнех какъв беше старият граф и се боях, че и синът му е станал като него. Но после чух гласа на нейна светлост в главата си, който ме молеше да се грижа за него – жената вдигна очи и срещна погледа на Емили. – Молеше ме всяка вечер, когато ѝ помагах с вечерния тоалет. „Беатрикс", викаше ми, „ ако с мене се случи нещо, моля те, бди над момчетата ми " – тя пое дълбоко дъх и Емили видя сълзи в очите ѝ. – Лейди Катрин бе светица. Беше добра и мила като самата Богородица и заради нея се оставих Денис да ме убеди да се върна.

Младата жена усети как самата тя се просълзява и се прокашля:

– Беатрикс, радвам се, че си тук.

Другата кимна и като се извини, излезе от стаята.

Емили седна пред тоалетната маса, докато осмисляше казаното от Беатрикс.

– О, Дрейвън – прошепна тя със свито гърло. Сърцето я болеше за него. Сигурно е намразил баща си заради това. Как би могло да бъде другояче?

И се почуди какво ли бе направила майка му, за да се стигне до стореното от баща му.

Саймън, сети се тя внезапно. Навярно е станало, когато баща му е разбрал, че Саймън е незаконно дете.

Тя затвори очи и остави сълзите си да потекат. Сълзи за момчето, което бе видяло онова, което никое дете не бива да вижда и сълзи за мъжа, в който се бе превърнало и който сега отказваше да се влюби.