Изповядвам

– Ами... – Ами сега какво да му кажа?

– И немски.

– Да, аз...

– И английски.

Говореше като човек, който слага пръст в раната, след като ме е хванал на местопрестъплението, и Адриа застана нащрек. Трябваше да признае, че наистина знае и английски.

– И си го научил сам.

– Не – отговорих с облекчение. – Не е вярно. – Взимам уроци.

– Но мен ме информираха, че...

– Не, това е италианският. – Разкаян: – Уча го сам.

– Невероятно.

– Не, много е лесно. Романска лексика. Ако знаеш каталонски, испански и френски, става от само себе си, искам да кажа, много лесно.

Отец Бартрина го погледна изкосо, сякаш преценяваше дали това хлапе го премята. Адриа, извинително:

– Но произношението ми на италиански наистина е лошо.

– А, така ли?

– Да. Слагат ударението там, където аз никога не бих го сложил.

След предълга минута мълчание:

– С какво искаш да се занимаваш, като порас­неш?

– Не знам. Да чета. Да изследвам. Не знам.

Мълчание. Отец Бартрина направи няколко крачки към балкона. Извади чисто бяла носна кърпа изпод расото и изтри устните си замислен. Движението по улица „Люрия“ беше оживено, а в някои часове много натоварено. Отец Бартрина се обърна към момчето, което все още стоеше право насред класната стая. Чак тогава, изглежда, се сети.

– Седни, седни.

Седнах на един чин, без да знам какво всъщност иска този човек. Приближи се и седна на съседния чин. Погледна ме в очите.

– Аз свиря на пиано.

Мълчание. Предполагах, защото в клас свиреше акордите на пианото, докато ние солфежирахме полузаспали. Така ни помагаше да пеем точно. Изглежда, му беше трудно да продължи. Но накрая се реши:

– Бихме могли да разучим Кройцеровата соната за края на учебната година, за обявяването на годишните оценки. Какво ще кажеш? В Двореца на музиката! Не ти ли се иска да свириш в Двореца на музиката?

Аз мълчах. Представях си как всички деца ми викат педал, а аз се опитвам да бъда съвършен горе на сцената. Пълен ад.

– Това трябваше да свириш в Дома на лекаря. Знаеш я наизуст, нали?

За пръв път изобрази нещо като усмивка, за да ме окуражи. За да ме убеди. За да му кажа да. Аз продължавах да мълча – беше ми хрумнала една гениална идея. Хрумна ми, че като музикант той би могъл да ми помогне, и го попитах отец Бартрина, и на вас ли ви викат педал?

Адриа Ардевол-и-Боск от трети А беше изключен за три дни поради неясни причини, които не пожелаха да обяснят даже на майка му. За съучениците му беше ангина. А Бернат, като го попитах дали е педал като мен, побесня.

– Ти педал ли си?

– Откъде да знам! Естебан казва, че съм, защото свиря на цигулка. Така че ти също си педал, и отец Бартрина, ако важи и за пианото.

– И Яша Хайфец.

– Да. Предполагам. И Пау Казалс.

– Да. Ама на мен никой не ми е викал така.

– Защото не знаят, че свириш на цигулка. Бартрина не знаеше.

Преди да стигнат до сградата на консерваторията, двамата приятели се спряха, без да забелязват оживеното движение на улица „Брук“. На Бернат му хрумна една идея.

– Защо не питаш майка ти?