Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– Какво каза?
Двамата, застанали неподвижно един срещу друг. Точно тогава майка се върна. Маестро Манлеу, с отворена уста, все още не можеше да реагира. Майка каза, че съм наказан да не излизам от къщи, ще ходя само на училище и на уроци по цигулка. Сега се прибираш в стаята си, а после ще говорим дали днес ще вечеряш, или ще останеш без вечеря. Хайде. Маестро Манлеу продължаваше да стои с вдигната ръка и отворена уста. Прекалено муден за яда, който трупахме в себе си двамата с майка.
В знак на непокорство затворих вратата, пък майка, ако ще, нека си протестира. Отворих кутийката със съкровищата, където пазех тайните си, само Черния орел и Карсън стояха отделно. Сега си спомням за двойна картичка с мазерати, няколко стъклени топчета мечта и медальона на моя ангел с червената усмивка, който ми казваше ciao, Adriano. И Адриа си представи как отговаря ciao, angelo mio.
* * *
Определи му среща в прашна класна стая в другата сграда, където малките учеха солфеж. Когато влезе в тъмния коридор, натрупаният прах на пода и тишината заглушиха виковете на съучениците му, които се потяха, тичайки подир топката. В класната стая в дъното на коридора – запалена лампичка.
– Ето го музиканта.
Отец Бартрина беше мъж с ъгловати черти, висок и слаб, навлякъл расо, вечно по-късо от необходимото, от чийто долен край се показваха изтъркани панталони. Тъй като все трябваше да се навежда, изглеждаше, че всеки момент ще връхлети върху събеседника си. В замяна на това беше приветлив и бе приел, че нито един ученик не проявява интерес към солфежа. А тъй като беше учител по музика, просто преподаваше солфеж, и толкоз. Въпросът бе как да крепи поне донякъде авторитета си, при положение че нито един ученик, даже и да пееше фалшиво, даже да нямаше представа къде се пише фа, никога не повтаряше годината заради музиката. Това го караше да свива рамене пред живота и да продължава нататък, с онази огромна дъска, разчертана на четири червени петолиния, върху които рисуваше абсурдната разлика между една черна нота (която, написана с тебешир, се получаваше бяла) и една бяла нота (кръг, черен на цвят като дъската). И минаваха ли, минаваха учениците, и минаваха ли, минаваха годините.
– Здравейте.
– Казаха ми, че свириш на цигулка.
– Да.
– И че си отказал да излезеш на сцената в Дома на лекаря.
– Да.
– Защо?
Адриа му обясни теорията си за съвършенството, което се изисква от изпълнителя.
– Остави съвършенството. Ти имаш сценична треска.
– Какво?
Отец Бартрина му обясни своята теория за сценичната треска на артистите, която беше почерпил от едно английско музикално списание. Не, не е същото, помислих си аз. Но ми беше трудно да му го обясня. Не се страхувам, просто не искам да поема по пътя към съвършенството. Не желая да върша работа, която не допуска грешка или съмнение.
– Грешката и съмнението са присъщи на изпълнителя. Но той ги пази за репетициите. Когато свири пред публика, вече е преодолял съмненията. И точка.