Златният дявол

— Гракхус!

Открих бутилка с вода в раницата си и я изгълтах почти цялата. Тръгнах по пясъчния склон, като стъпвах внимателно през камъните. После се гмурнах в океана. Хладната вода ме съживи, пречисти и сякаш отне напрежението в главата ми. Като навлязох по-навътре, се вдигнах на гребена на една вълна и огледах хоризонта.

«Магьосник» не се беше върнал.

Според часовника ми беше почти полунощ, бяха минали повече от 24 часа, откакто яхтата отплува. Надявах се да се върнат преди стъмване. Поне ми оставиха вода и храна за още един ден. Чувствах се като отдавна забравен корабокрушенец. Рок, Белочек, Кенди и Ева ми изглеждаха като фрагменти от разпадащ се спомен, раздробен и отплувал към невъзвръщаемото минало. Бяха на цял живот разстояние от мястото, на което сега се намирах.

Какво, по дяволите, се беше случило тук? Извърнах се и огледах брега. Бях изпълнен със съмнение дали наистина съм видял нещо на него. Хората на плажа, лудият лай на кучето, подпухналият торс, старицата с ножа — всичко това беше толкова осезаемо и реално, а в същото време странно и изплъзващо се като сън. Трябва да е било кошмар, помислих си. Пътуване на крилата на летливите пари от бутилките.

Как би могло да бъде иначе?

— Гракхус!

Отговори ми само прибоят. Кучето само ли беше избягало или някой го бе примамил и откраднал? Някой бе дошъл и заровил бутилки около мен, може би Гракхус го бе последвал към града. Спомних си лая, който чух в съня си, но не си спомнях как е спрял. Не може да се е отдалечил много, трябва да го намеря.

Върнах се на брега и изядох шоколадовия десерт, който Ева бе пъхнала в раницата ми. Бях омаломощен от глад, но стомахът ми бе свит и трябваше да се насиля, за да го преглътна. Допих бутилката с вода и отворих нова. Ако токсините все още бяха в организма ми, трябваше да ги отмия. Освен да пия вода и аспирин, нямаше какво друго да направя. Облякох се, обух си сандалите, хвърлих раницата и чантата в лодката и тръгнах нагоре към града, в същата посока, в която се бях движил и в съня си.

Освен ако не е било сън. Реших да търся улики. Ако и преди съм идвал насам, трябва да съм оставил следи в пясъка. Но през целия път досега не бях открил нито една стъпка, поне не толкова ясна, че да се види на лунна светлина. Не открих следи от птици и раци и осъзнах, че приливът е придошъл и се е отдръпнал, докато съм лежал в безсъзнание на брега. Ако съм идвал насам, малко вероятно бе да открия следа.

Погледнах напред в тъмното и продължих да вървя по брега. Градът бе все още доста далеч и не го виждах. Нищо чудно, особено като се има предвид липсата на електрическо осветление. От време на време мек блясък си проправяше път в тъмнината, което ме наведе на мисълта, че на плажа най-вероятно гори огън. Беше далеч, може би на края на градчето, на мястото, което Дан наричаше Плажа на мъртвите. Насочих се решително натам. Тогава се спънах в някаква купчина.