Златният дявол

Върнах се бързо при купчинката и зарових дълбоко с ръце в нея, преобърнах статуйката и гърнето, перата, свещите, семената, монетите и разпятията. Ровех към сърцевината на хълмчето и после надолу в земята. Напипах отвор, изринах пясъка и зарових през него с пръсти в търсене на нещо, за което бях сигурен, че е там.

Издълбах половинметрова дупка преди най-накрая да го достигна. Плътта беше зловещо позната на допир. Изчистих спечения пясък около нея, освободих главата и я вдигнах пред себе си. Луната се показа иззад облак и освети с мъртвешка светлина лицето. Дъхът ми спря от ужас.

Главата на дявола. Същата като отрязаната глава, която намерих в океана. Бяла коса, наболи рога, дълги космати уши, млечнобели очи, пълни с пясък. И нещо се движеше в устата.

Бели червеи!

Захвърлих главата надалеч и повърнах.

След като почти си изповръщах червата, станах на крака и се заклатих през пясъка, за да я огледам пак. Беше се изтърколила до водата, а прибоят леко я люлееше и придаваше механична раздвиженост на мъртвешката глава. Главата сякаш се поклащате. «Не, сякаш ме предупреждаваше тя; върни се откъдето си дошъл. Не би искал да знаеш повече».

Но аз исках да зная. Въпреки изрязаното на гърба ми послание, въпреки ужасите, които бях видял — всъщност точно заради тях — исках да знам повече от всякога. Трябваше да знам. Затова бях слязъл на брега, където прекарах мъчителна нощ. Затова бях дошъл в Мексико. Брат ми бе изчезнал и аз бях длъжен да открия какво му се е случило. Исках истината. И не само заради обещанието, което дадох. Ставаше въпрос за това кой съм аз, този въпрос висеше във въздуха като самата съдба.

Клекнах, за да разгледам главата. Не беше дяволско творение. Всъщност беше глава на животно. Най-вероятно жертвена овца. Но пък овцете нямаха рога. Не, тази глава принадлежеше на по-низше и по-зло същество. Козел самозванец, фалшификат, заместител, подставен дявол. Тези дълги заострени уши с рунтави сатирски косми. Кучешка муцуна с котешка гримаса. Мъртвешки очи, изнервящо взрени в последния неизмерим ужас, който са видели — може би парче ламарина, забито в гърлото?

Главата принадлежеше на нещастна коза.

Как можах да позволя проклетото нещо да ме изплаши почти до смърт?

Оставих я на брега и си тръгнах отвратен. До сутринта приливът щеше да я поеме и занесе на дъното да прави компания на ужасния си двойник. При известен късмет и купчината заедно с цялата си менажерия от предразсъдъци също щеше да бъде отмита. Да вървят по дяволите, на мен какво ми пука? Стига толкова религиозен трепет и страх от смъртоносни проклятия. Ако изравянето на кози глави се смяташе за прокълнато светотатство — така да бъде. Не бих признал греховете си на глухоням свещеник, пито бих запалил черна свещ край ритуална купчина пясък. Оставям това на почтените жители на Пунта Пердида. А аз междувременно ще се опитам да се измъкна от отровните им бутилки и размахващи мачете вещици. Не си търсех белята.