Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
Но не допускаше възхищението по лицето си, крачейки по лъкатушещите, спретнати улици.
Страхът беше другият ѝ спътник, който умишлено държеше на разстояние. С острото си обоняние елфите лесно долавяха всяка емоция. И докато умерената доза страх допринасяше за прикритието ѝ, прекомерната можеше да ѝ коства живота.
Въпреки това мястото изглеждаше като същински рай. Розови и сини цветя висяха от прозорците, тесни канали се виеха между улиците и по тях плаваха ярко боядисани, дълги лодки.
Никога не бе съзирала толкова много елфи на едно място, не бе очаквала да са така обикновени наглед. Е, доколкото беше възможно с невероятната им грациозност, изострени уши и удължени кучешки зъби. Навсякъде около тях се стрелкаха толкова видове животни, че не можеше да ги запомни. А те просто се разхождаха спокойно, пазарувайки прясно изпечен хляб, стъкленици с някакви масла и пъстроцветни платове.
И над всичко това, възседнала трона си в двореца от източната страна на Доранел, властваше Майев. Роуан ѝ беше разказал, че целият град бил построен от камък, за да не могат Бранън или наследниците му да го разрушат.
Елида се бореше да прикрие куцукането, което се засилваше с всяка крачка по-навътре в града - и по-надалеч от магията на Гавриел. Беше оставила спътниците си на гористия хълм, където лагеруваха през нощта, макар че Лоркан отново се помъчи да я разубеди. Тя обаче прерови общия им багаж, докато не намери необходимото: горските плодове, които Гавриел бе набрал предишния ден, един резервен колан, тъмнозелена пелерина от Роуан, измачкана бяла риза от Лоркан и миниатюрното огледалце, пред което се бръснеше.
Не каза нищо, когато се натъкна на белите ленти памучен плат на дъното на неговата раница. Приготвени за следващия ѝ цикъл. И бездруго не знаеше какво да каже. Не и без да срути нещо в гърдите си.
С небрежно отпуснати рамене, макар и сковано от напрежение лице, Елида спря пред живописно площадче с бълбукащ фонтан в центъра. Наоколо се тълпяха търговци и купувачи и бърбореха ведро под утринното слънце. Тя застана с гръб към сводестия вход на площада и извади огледалцето от джоба на пелерината си, внимавайки да не издрънчи с ножовете, скрити там.
Отвори капачето на огледалото и погледна смръщено отражението си - не съвсем престорена гримаса. Сутринта беше намачкала горските плодове и бе намазала кожата около очите си със сока им, придавайки им зачервен, измъчен вид. Сякаш ридаеше от седмици.
От огледалото действително я гледаше изстрадала жена.
Не нея искаше да зърне обаче, а площада отзад. Заоглеждаше ли го директно, можеше някой да я заподозре, но вторачвайки се в дамско огледалце - просто суетно момиче, мъчещо се да пооправи окаяния си външен вид... Елида заглади с ръка няколко щръкнали кичура коса, без да изпуска от взор площада зад себе си.
Беше нещо като център. От двете му страни имаше по една кръчма с винени бъчви вместо маси отпред и празни, още неразтребени чаши по тях. Едната като че ли привличаше повече елфи, някои от които във военни одежди. От кръчмите по трите площада, които беше посетила, единствено в тази се събираха воини.
Идеално.
Елида приглади за последно косата си, затвори огледалцето и като се обърна към площада, вирна брадичка. Просто момиче, стараещо се да запази достойнство.
Нека да я възприемат както си пожелаят, нека гледат бялата риза, с която бе заменила кожения си вещерски жакет, зелената пелерина, пристегната през кръста ѝ с колан, нека си я мислят за невзрачна скитница. Момиче, никак не на място в този прелестен, шармантен град.
Тя доближи седмината елфи, седнали пред кръчмата, отчитайки кой говореше най-много, кой се смееше най-гръмогласно, към кого се обръщаха най-често петимата мъже и двете жени сред тях. Едната не бе облечена с воински одежди, а с фин дамски панталон и яркосиня туника, прилепнала като ръкавица по пищната ѝ фигура.
Забеляза и към кого се обръщаха всички за потвърждение, за одобрение - широкоплещестата елфа с късо подстригана тъмна коса. Бронята по раменете и китките ѝ беше по-изящна от тази на другите воини. Командирска.
Елида се застоя на няколко крачки от тях, стиснала с една ръка пелерината точно над сърцето си, докато с другата въртеше златната халка на пръста си - безценна реликва, изпълняваща простичката роля на дар за спомен от любовник. Тя задъвка свенливо долната си устна, отправяйки плахи погледи към войниците и към кръчмата. Дори заподсмърча леко.
Другата елфа - тази с елегантната синя туника - я видя първа.
Голяма красавица. Тъмната ѝ коса се спускаше в дебела, лъскава плитка по гърба ѝ, а златистобронзовата ѝ кожа грееше с вътрешна светлина. От очите ѝ бликаше добрина. И загриженост.