Обединени от божества
- Автор: Лало Джоузеф Р.
- Серия: Книгата на Дийкън #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG-BOOKS
- ISBN: 9789542989172
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Обединени от божества». Краткое содержание книги:
Втората книга от трилогията Книга на Дийкън продължава историята на младата Миранда селесте. Усъвършенствала магическите си умения и твърдо решена да сложи край на войната, опустошаваща родната й земя, девойката се отправя в търсенето на петимата орисани от съдбата Избрани. Всеки нов воин е нова стъпка към мира, но дали Миранда ще съумее да се справи с очаквщите я предизвикателства?
Поне сегашната форма не изискваше особени усилия, което оставяше съзнанието й свободно за други цели. Накара ума си да замлъкне и потърси същината, която бе преследвала. Усети, че Лейн се намира изкусително близо, но нещо още по-близо привлече вниманието й.
Дух — черен и покварен. Един от тях, д'кароните, усилено опитващ се да остане незабелязан. Не успяваше. Насочи очи към източника на разлагащата същина. Заобиколен от четири плаща, мършав млад мъж. Увереността и самочувствието върху лицето му не му подхождаха. В ръката си държеше алебарда, същата като носената от могъщата магьосница, срещу която се бе изправила при появата си. Той й се усмихна. Докато Избраната преценяваше опонента си, мъжът с алебардата стори същото. Нямаше да й създаде проблеми. Енергията му представляваше нищожна фракция от тази на жената с алебардата.
— Внимание, жители на китен Флиър. Представлявам славния генерал Епидим. Предстоящото да се случи касае единствено Съглашенската армия. Приберете се по домовете си и останете там до зазоряване. Всеки не подчинил се ще бъде съден за измяна! — обяви младежът.
При звука на последната дума шепата местни, все още останали на улицата побързаха да се скрият. Когато всички врати бяха затворени, мъжът заговори отново.
— Не понасям да ме сподирят любопитни очи по време на работа, а това се очертава като изключително информативно преживяване. Използваното от теб тяло ми е доста познато. Вярвам, че тези пръсти съвсем доскоро са стискали тази алебарда. Трябва да уведомя хората ни да не й се подчиняват вече.
— Не ще оживееш, за да изречеш тези думи — рече тя, влизайки в каменната си форма.
— Уверен съм, че съобщението ще бъде предадено. Виждам, че предпочете камък наместо огън. Със сигурност това е свързано с подкосяващия разход на енергия, който си претърпяла след последната си среща с това оръжие. Уморена ли си? — запита той.
Избраната се хвърли в атака. Невероятни рефлекси повдигнаха оръжието в блок и със също толкова невероятна сила ударът бе отбит.
— О, да, _доста_ си уморена — отбеляза младежът.
Плащовете отлетяха назад в сенките, а метаморфозиращата засипа противника си с бараж все по-силни удари. До един бяха отразени, макар последният да бе съпроводен с изхрущяване от дясната китка. Опонентът отпусна десницата си и започна да върти алебардата само с лявата си ръка. Избраната спря движението на оръжието с дланта си. С другата си ръка с лекота изтръгна дръжката от пръстите на мъжа.
Щом металът вече не се допираше до кожата му, изражението на увереност и интелект бе заменено с ужас и болка. Той изрева и сграбчи ранената си десница.
— Какво… а-а-а-ах! Какво е това? Какво си ти? Какво става? — изплака младежът с хленчещ глас, бледа сянка на досегашния.
— Позволил си да бъдеш покварен от д'карон. Замърсен си. Трябва да бъдеш наказан — просъска Избраната, захвърляйки оръжието и нанасяйки съкрушителен удар с опакото на дланта по треперещото пред нея същество.
Мъжът се строполи безжизнен на земята, главата му извърната по неестествен начин. Тя понечи да се отдалечи, но спря, насочвайки поглед към алебардата. Кристалът в острието все още светеше слабо.
Избраната повдигна крак, за да го разстроиш, но преди да е успяла да стовари петата си, оръжието се плъзна към собственика си. Десницата на мъртвеца се издигна. Пръстите се разтвориха и сграбчиха дръжката. Гърчавият младеж се изправи на крака с едно-единствено движение, сякаш външна сила го бе повдигнала.
Метаморфозиращата се обърна към надигналия се боец. Той намести главата си и се усмихна.
— Човеците притежават непростимия навик да изоставят обвивката си далеч преди тя да е изчерпала полезността си. Но аз съм по-мъдър. Ти също демонстрира мъдрост. Не се страхуваше да сториш нужното. Това е качество, достойно за възхищение. Някой по-недостоен противник би съжалил жертвата.
— Слабостта в лицето на врага не бива да бъде толерирана — каза тя, приближавайки се отново.
— Съгласен съм. Двамата с теб изглежда мислим еднакво по редица важни въпроси. Обмисляла ли си да промениш страната, на която се сражаваш?