И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]

Първа част

Придърпах горната част на роклята си малко по-плътно около раменете си. Картър се беше умълчал и от затишието ме побиваха по-силни тръпки, отколкото от студа в дворцовите килии. Беше ужасно да слушам болезнените му стонове, докато стражите изтръгваха и последната му надежда с жесток побой, но поне тогава знаех, че диша.

Потреперих и придърпах колене до гърдите си. Поредната сълза се търкулна по бузата ми и аз я приветствах заради топлината, с която дари кожата ми. Знаехме. Знаехме, че може да се стигне дотук. И въпреки това продължавахме да се срещаме. Нима бяхме способни да спрем?

Питах се каква ли смърт ни чакаше. Бесилка? Куршум? Нещо много по-сложно и болезнено?

Неволно се надявах мълчанието на Картър да означава, че си е отишъл. Или поне че ще си отиде пръв. Предпочитам последният ми спомен да е смъртта му, отколкото да страдам, знаейки, че неговият последен спомен ще е моята. Дори сега, сама в студената килия, исках единствено болката му да спре.

Дочух раздвижване в коридора и сърцето ми запрепуска. Това ли беше? Идваше ли краят? Побързах да затворя очи, сдържайки сълзите си. Как се беше стигнало дотук? Как от фаворитка в Избора се бях превърнала в изменница, очакваща наказанието си? О, Картър... Картър, какво направихме?

* * *

Не се имах за суетен човек. Въпреки това всеки ден след закуска изпитвах нужда да се върна в стаята си и да пооправя грима си, преди да се отправя към Дамския салон. Знаех, че е безсмислено – с Максън щяхме да се видим чак вечерта. Дотогава, разбира се, и бездруго щях да освежа грима си и да сменя тоалета си.

Не че старанието ми даваше някакъв резултат. Максън се държеше вежливо и приветливо с мен, но не смятах, че имаме връзка, каквато наблюдавах между него и някои от другите момичета. В мен ли беше грешката?

Макар че безспорно си прекарвах чудесно в двореца, все ме глождеше чувството, че останалите момичета – е, поне някои от тях – знаеха нещо, което на мен ми убягваше. Преди да вляза в Избора, се смятах за забавно, симпатично, умно момиче. Но сега, когото живеех с цял куп участнички, чиято ежедневно мисия беше да впечатлят едно определено момче, се чувствах безинтересна и скучна, и по-непривлекателна от тях. Започвах да осъзнавам, че е трябвало да си взема поука от приятелките ми вкъщи, които сякаш нямаха друга работа, освен да си търсят съпруг, с който да се задомят. През цялото време обсъждаха дрехи, грим и момчета, докато аз самата отделях повече внимание на учителите. Имах чувството, че съм изпуснала някой важен житейски урок, вследствие на което сега изоставах жестоко.

Не. Просто трябваше да се старая повече, това беше. Бях запомнила наизуст всяка дума от урока по история, който Силвия ни беше предала в началото на седмицата. Дори си бях водила записки като помагало, в случай че забравех нещо. Исках Максън да ме запомни като интелигентно, образовано момиче. Но исках да ме запомни и като красива, затова разходките до стаята след закуска ми се струваха смислени.

Дали и кралица Амбърли правеше така? Изглеждаше естествено прелестна през цялото време.