Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

Смехът на императора беше също толкова дразнещ, както и гласът му.

Ако го видеше някой в този миг, помисли си Аврелиан, вече нямаше да му се ще да се присмива на ръста или дрехите му. Той се усмихна не съвсем чистосърдечно. Независимо от студа, изгарянето от желязото сега пареше из цялата лява страна на тялото му. Грубият ленен плат на туниката му увеличаваше болката при всяко движение.

— Какво искаш да направиш с тях, августейши?

— Да ги изтребя! Получих от сената нови права. Никой поданик на империята вече не може да се обрича на християнския бог. Никой не може да се събира с тях – наказанието за престъпването на тази заповед е смърт. Край с тези така наречени свещеници, тези „епископи” и „дякони”, с които те мърсят и най-малкия град в империята! Никаква милост! Никакъв съд, никакво изключение! Смърт и конфискация на имуществото им, ето какво ще намерят по пътя си онези, които ще упорстват да се наричат християни. Хазната на империята само ще спечели от това. Ако искат да живеят, ще трябва да се откажат от техния Христос. Законите на Деций са си много добри: да принасят жертви на римските богове или да мрат.

— Тези закони се провалиха, августейши. Християните ги използваха, за да впечатлят хората. Смъртта ги привлича. Те превръщат в зрелище тези мъчения и това укрепва редиците им.

— Така беше, защото дебелакът Требониан беше слаб след смъртта на Деций. В това, както и в останалото, впрочем. Той престана да прилага закона. Сметна, че християните ще му бъдат признателни и ще може да ги подкупи. А те само се размножиха. Нека Митра ми е съдник: аз няма да проява такава слабост. Аз ще пресека корените им. Ще ги ударя там, където се разпространяват като чума: на Изток. Ето защо ще отида в Антиохия, военачалник Аврелиан.

Те млъкнаха за малко, сякаш и двамата чакаха леденият вятър да успокои и да отнесе надалече императорския гняв. Мракът падаше бързо. Центурионът на гвардията заповяда на войници да отидат да вземат факли. Двама легионери се отдалечиха към лагера на бегом.

— Предполагам, че цезарят одобрява това решение – заяви накрая Аврелиан, повдигайки малко тежкото си наметало, за да облекчи гърдите си.

Валериан го погледна косо изпод лъвските зъби.

— Знаеш, че ние вземаме заедно решенията си. Той е не само мой син, а също така цезар и главнокомандващ на галската и рейнската армии. Докато съм на Изток, той ще говори вместо мен в сената.

Аврелиан одобри с кимване, но не можа да се въздържи да не се усмихне леко.

— А какво смяташ да правиш с мен, августейши? Да ме върнеш на Дунав?