Царицата на Палмира [Танцът на боговете]
- Автор: Даниел Антоан Б.
- Серия: Царицата на Палмира #1
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Царицата на Палмира [Танцът на боговете]». Краткое содержание книги:
— Може би си прав. Както и да е, промених мнението си. Аз се връщам в Антиохия.
Валериан млъкна, търсейки да прочете изненада по лицето на Аврелиан и очаквайки, че той може дори да се разгневи. Но това не се случи.
— Ще отида лично аз, защото там има нещо по-опасно от варварите перси. Християните! Те отново започват да погазват нашите закони и нашите богове, както го правеха при управлението на Деций. Отказват да правят жертвоприношения за Рим. Не уважават нищо. Разпространяват се като зараза. Знаеш ли вече колко са в Рим онези, които се молят на техния мним уникален бог? Дори и сред семействата в сената? Те даже пишат книги, за да приобщят към безумието си благородниците в империята! Всъщност, казвам ти, Аврелиан, те са навсякъде. В дюкяните, на форума, в работилниците, по пътищата. Кой знае дали няма такива и там, в нашите легиони!
С гневен жест той посочи сградите в лагера, белите празни улици, които водеха към преториума. Ядосаният му глас отекна в ледения въздух, скърцайки като леда, който влачеше реката.
— Тези християни са богати, военачалник. Знаеш ли, че в края на октомври в Картаген само един от тези безумци платил, без да му мигне окото, откупа на жителите на цяло село, което варварите от морето били пленили? Двеста хиляди златни монети! Сума, която аз, Валериан, не бих могъл да извадя от хазната на империята. И знаеш ли защо са толкова богати, тези последователи на Христос? Защото крадат от Рим! Да: те крият съкровища, с цел да избягат от данъка, за да воюват по-добре с нас. О, те не са достатъчно смели, за да се бият с оръжие в ръка! Не. Те са лукави. Техните кортици и стрели са думите. Цял куп лъжи, изсмукани от глупавите им вярвания. Лъжи и постоянно неподчинение на нашите закони. А и не спират да се множат! Не са като евреите, да могат да си останат в техния си кръг. На тях им трябва численост. Все по-голяма численост! Те са като скакалците. Хранят се с всичко, най-безсрамно. Жени, деца, старци, болни, бедни. Всичко, което им попада под ръка, е добро за сектата им. Аврелиан! Представи си това: в светилището жени и деца!
Смехът на императора беше също толкова дразнещ, както и гласът му.
Ако го видеше някой в този миг, помисли си Аврелиан, вече нямаше да му се ще да се присмива на ръста или дрехите му. Той се усмихна не съвсем чистосърдечно. Независимо от студа, изгарянето от желязото сега пареше из цялата лява страна на тялото му. Грубият ленен плат на туниката му увеличаваше болката при всяко движение.
— Какво искаш да направиш с тях, августейши?
— Да ги изтребя! Получих от сената нови права. Никой поданик на империята вече не може да се обрича на християнския бог. Никой не може да се събира с тях – наказанието за престъпването на тази заповед е смърт. Край с тези така наречени свещеници, тези „епископи” и „дякони”, с които те мърсят и най-малкия град в империята! Никаква милост! Никакъв съд, никакво изключение! Смърт и конфискация на имуществото им, ето какво ще намерят по пътя си онези, които ще упорстват да се наричат християни. Хазната на империята само ще спечели от това. Ако искат да живеят, ще трябва да се откажат от техния Христос. Законите на Деций са си много добри: да принасят жертви на римските богове или да мрат.
— Тези закони се провалиха, августейши. Християните ги използваха, за да впечатлят хората. Смъртта ги привлича. Те превръщат в зрелище тези мъчения и това укрепва редиците им.
— Така беше, защото дебелакът Требониан беше слаб след смъртта на Деций. В това, както и в останалото, впрочем. Той престана да прилага закона. Сметна, че християните ще му бъдат признателни и ще може да ги подкупи. А те само се размножиха. Нека Митра ми е съдник: аз няма да проява такава слабост. Аз ще пресека корените им. Ще ги ударя там, където се разпространяват като чума: на Изток. Ето защо ще отида в Антиохия, военачалник Аврелиан.
Те млъкнаха за малко, сякаш и двамата чакаха леденият вятър да успокои и да отнесе надалече императорския гняв. Мракът падаше бързо. Центурионът на гвардията заповяда на войници да отидат да вземат факли. Двама легионери се отдалечиха към лагера на бегом.
— Предполагам, че цезарят одобрява това решение – заяви накрая Аврелиан, повдигайки малко тежкото си наметало, за да облекчи гърдите си.
Валериан го погледна косо изпод лъвските зъби.
— Знаеш, че ние вземаме заедно решенията си. Той е не само мой син, а също така цезар и главнокомандващ на галската и рейнската армии. Докато съм на Изток, той ще говори вместо мен в сената.
Аврелиан одобри с кимване, но не можа да се въздържи да не се усмихне леко.
— А какво смяташ да правиш с мен, августейши? Да ме върнеш на Дунав?