Царицата на Палмира [Златните вериги]

— Нали не си ми сърдит вече, главен военачалник Луций Аврелиан?

— Никога не съм бил, секретарю.

— О-о! Значи добре се преструваше! Аз не съм забравил, че напусна къщата ми и Рим, без да кажеш благодаря, нито довиждане… Като побеснял демон.

— Вече нямаше какво да правя в Рим. Не ти ли писах, за да ти благодаря?

— Едно кратко писмо. И после нищо повече.

— Нищо не съм забравил, секретарю. Нито твоята помощ за майка ми, нито съветите ти. Ти искаше от мен да отстъпя пред цезаря, аз го направих. Безполезно беше да изваждам на показ насред площада на форума емоциите си, а и имах с какво по-добро да се заема тук.

Пулиний потвърди, свивайки устни.

— Знам. Знам какво изтърпя твоята гордост. Както и какво ти струваше това. Повярвай ми, моето момче: съжалявах за тази ужасяваща разправия с твоята сестра. И с твоя легат. Страдах, като ви гледах каква мъка си причинявате…

Погледът на Аврелиан възпря Пулиний да продължи. Покритата с кожено кепе глава на възрастния мъж потрепна леко. Той махна с измършавялата си ръка, сякаш пъди досаден дим.

— Добре, миналото си е минало. Имаш право. Да забравим. Важното е, че аз не съм се променил. Макар че ти не си се показвал в сената всичките тези години, аз произнасях там твоето име, колкото пъти си отворех устата…

Той спря с потаен поглед и смръщени вежди. Показалецът му посочи отново вратата.

— Сигурен ли си?

— Толкова, колкото може да бъде човек.

— Малко е!

Той пак наостри ухо, вдигна рамене.

— Имай предвид, че казаното от мен днес не идва само от мен, главен военачалник. Чрез мен ти говорят великите Клавдий, Проб, Кар и Диоклециан*. Те са равни с теб във властта над легионите. А от сената горещо те поздравяват доживотните Флавий Антиохиан, Помпоний Бас и Вирий Орфий.

[* И четиримата са били римски императори. – Б.р.]

Той си пое дъх, вече не толкова притеснен, а в старите му зеници се появиха лукави пламъци.

— Ако не са тук, ти знаеш защо. А аз дойдох, защото смъртта вече не ме плаши… Накратко, моето момче: време ти е. Вече не можем да търпим хаоса, в който ни хвърля Галиен. Той отстранява всеки, който не му лиже задника. Сенатът не струва и пукнат грош. Навсякъде хората мърморят и заплашват. Галите, иберите, африканците! Всичките роптаят и си назначават августейши, които в деня, преди да са избрани, са продавали смокини или са се търкаляли пияни по улиците. Бедността се разпространява по селата също толкова бързо, колкото чумата. Един динар, който се равняваше на два товара злато само преди пет години, вече струва само един. В най-добрия случай! А ето го и последния подарък на нашия цезар: разследване на всичко и на всички. Галиен иска да провери и клозетите ни, за да е сигурен, че не крием там някое богатство или не подготвяме заговор. Време е, Аврелиан. Трябва ни нов август. Има само един, който може да подкара колесницата на Рим към светлината. Ти.

Аврелиан беше изслушал Пулиний прав. Наложи си да обиколи стаята. Значи така, думите бяха произнесени най-после!