Царицата на Палмира [Златните вериги]

С крайчеца на окото тя видя сянката, плата, пояса, каквото и да беше това нещо, да се изправя. Да се разгръща, приемайки формата на мъж. Воин с почерняло от брадата лице и отворена беззъба уста. Тя си помисли: „Лицето на злото!”

Още преди да разбере какво става, тя извика името на детето.

Видя очите на воина, протегнатите ръце и пръстите, дърпащи тетивата на късия лък. Видя стрелата, резката, подпряна в тетивата, стоманената глава, прицелена към гърдите на момченцето. Извика отново:

— Вабалат!

Не осъзна как се затича. Въпреки туниката, която затрудняваше движенията й, въпреки воала, герданите и тежестта на гривните, цялото й тяло литна.

Тя застана над детето като голяма птица. Усети стрелата, която летеше като нея. Помисли си за кръвта на живота, за бъдещето, което се разливаше из обожаваното тяло на нейния син. О, любов моя, дете мое, мой истински сине!

Те се търкулнаха заедно на земята.

Тя покри малкото тяло със своето. Тогава мълнията прободе кръста й.

Разбра на мига, че никога вече нямаше да може да стане. Какво значение имаше. Нежното тяло на нейния син потрепваше невредимо до гърдите и корема й.

— Вабалат!

Ужасено, детето крещеше.

То се бореше, за да се избави от прегръдката й. Силите му стигнаха, за да я обърне. Бедрата й се разтърсваха на тласъци, сякаш я обхващаше огън. Тя се помъчи да си поеме дъх с ококорени очи.

— Не!

Тя видя краката на убиеца да се приближават.

Не! Няма да го позволи! Тя сграбчи единия от глезените на детето. Сви го под себе си, ръмжейки като диво животно. Превърна се в коруба и броня. Изпищя с всички сили, когато сабята на убиеца се стовари, отсичайки главата й.

* * *

— Вабалат!

Зиновия изкрещя името на сина си, раздра тържествената си туника, за да тича по-бързо.

Над цветните масиви, между дънерите на палмите и белите кълнове на жасмините тя видя кръвта по оръжието на пазачите, по техните брони, ужасените им погледи, зяпналите от безсилие усти.

— Вабалат!

Детето беше сгушено под тялото на Дина, която продължаваше да го стиска здраво, с ръце, сключени около кръста му. Той не успяваше да откъсне очите си от лицето, което го съзерцаваше. Главата на Дина се беше изтърколила на няколко крачки и го гледаше със странна гримаса, а бузата й беше натъртена от камъче.

Вабалат беше целият в кръв и мълчаливо се тресеше от спазми. Краката на убиеца, когото сабите на пазачите бяха приковали към земята, се бяха преплели с тези на Дина. Те заедно образуваха някакво разкъсано и страховито животно.

— Сине!

Зиновия го изтръгна от ръцете на мъртвата, вдигна го, смеейки се от облекчение.

— Сине, ти си жив!

Детето започна да се бори. То искаше още да гледа мъртвото лице на Дина. Искаше неподвижните очи на леля му да спрат да се взират в разкаляната от кръвта прах и да се обърнат към него.

Зиновия зарови лицето му в гърдите си.

— Тук съм, Вабалат. Тук съм, детето ми.

Той най-после се притисна в нея и се разплака със задавено стенание.

На градинската врата се показа Ашему. Тя притича, повдигайки ръце. Зад нея един от помощниците на Нурбел се развика: