Царицата на Палмира [Златните вериги]

С горчива гримаса Аврелиан наблюдаваше повърхността на реката, която дъждовните капки пробиваха, и сякаш виждаше как изтича изтощената кръв на Рим.

Мъглата ставаше все по-гъста и далечният срещуположен бряг вече се размиваше в нея. Това още веднъж му напомни онази сутрин на битката със сарматите, когато мъглата прикриваше всичко. Аврелиан се упрекна за песимизма си.

В края на краищата точно онази сутрин, очаквайки нахлуването на сарматите, той се беше усъмнил също така, че Митра и Непобедимият Бог Слънце ще подкрепят ръката му. А боговете не го бяха изоставили. Нито тогава, нито в стотиците битки след това.

— Военачалник…

Гласът на един трибун го накара да се обърне.

— Военачалник, обявиха пристигането на колесницата на първия секретар. Неговият авангард току-що премина през потерната*.

[* Таен вход; тайна врата на укрепление. – Б.р.]

Нетърпението, което беше обхванало Аврелиан преди три дни, когато му доложиха за посещението на Пулиний, го обзе отново и прогони меланхолията, налегнала го заради времето. Това, че първият секретар на сената, какъвто, на седемдесет и пет години, Пулиний все още беше, идва до далечните дунавски брегове, за да го види, беше може би знак, че Рим иска да го извади от вцепенението му.

* * *

За шестте години, през които не бяха се виждали, Пулиний бе оплешивял и беше загубил зъбите си. Вече не ходеше без подплатено с рунтава кожа кепе, накичено с прекалено много фалери*. На една от тях се виждаше профилът на Валериан Август, все още жив според слуховете, които идваха понякога от Персия.

[* Ордени. – Б.р.]

Аврелиан обаче се развълнува, като видя Пулиний – по-анемичен от когато и да било и изключително слаб. Восъчна кожа покриваше костите на ръцете му и се опъваше около очите. Цяло чудо беше, че тялото му още беше в състояние да се движи. Повечето време го пренасяха от един стол на друг. Обаче погледът му беше все така ироничен и прозорлив.

Докато хокаше робите си да го измъкнат от огромните възглавници, които тапицираха колесницата му, той отгатна мислите на Аврелиан. Засмя се горчиво.

— Знам! Не изглеждам добре, моето момче. Не се дължи само на отвратителното пътуване. Но поне не съм болен от чума!

Докато слугите му го оставяха предпазливо под балдахина на един стол за носене, той хвана ръката на Аврелиан.

— Ти не можеш да си представиш, главен военачалник. Чумата е навсякъде по пътя. Навсякъде! Шест дни не съм отварял изобщо вратата на колесницата си!

Той спря отново, за да се изхили с неприятния си смях.

— Не се бой. Не ме убива това. Старостта е достатъчна!

Той удари гърба на най-близкия роб с тънка жилава пръчка, сякаш за да даде доказателство за енергичността си.

— Имаш ли някоя топла стая, Аврелиан? Мечтая за това. Изглежда, че е краят на лятото, а аз замръзвам… Стая с огън. Това искам. Цялата зачервена от мангала! За да забравя този проклет дъжд.

По-късно, след като желанието му бе изпълнено и беше изпразнил една паница с мляко и разбити яйца, той затвори очи и разтегна вледенените си устни с въздишка на задоволство.