Царицата на Палмира [Златните вериги]

Сега около тях се беше образувала тълпа. С глас, който да бъде чут от всички, тя заяви:

— Твоят син ще бъде най-великият, Всепрославени. Твоята смърт ще бъде неговото могъщество, о, велики Оденат. Кълна се да стане така в твоята кръв, която тече като сълзи по лицето ми: вековете ще си спомнят твоето име.

Тя сграбчи ръката на Нурбел. Докато той й помагаше да се изправи, тя си даде сметка за присъствието на убийците, които пазачите държаха.

Те бяха палмирски воини, предрешени с туники на търговци. Макар и полускрито, лицето на единия от тях накара Зиновия да изстине.

— Хайран! Трябваше да се досетя!

— Аз те победих, дъще на пустинята! – изхили се Хайран, преди пазачите да му запушат устата. – Ти уби моята леля, ти уби моите приятели! Този ден е най-хубавият в моя живот!

— Разбира се, че е той – изръмжа Нурбел. – От мига, в който оставих това куче да напусне Палмира, знаех, че ще донесе нещастие. Казах го на Всепрославения. Изобщо не трябваше да го оставяме да живее!

— Край с това. Той повече няма да живее! – изсъска Зиновия.

Тя сграбчи сабята на един пазач. Острието вече беше вдигнато над Хайран, когато Нурбел хвана китката й.

— Не, деспойна…

Зиновия започна да се бори, сякаш не го чуваше. Нурбел се наложи, принуждавайки я да се обърне с лице към него.

— Всепрославения умря по моя вина, Зиновия. Трябваше по-добре да бдя над него. На мен се пада да предам неговия син на демоните.

Тя се поколеба. Яростта и тъгата на Нурбел отразяваха ставащото в сърцето й.

— Никога нищо не съм искал от теб, палмирска царице – прошепна той. – Ти знаеш, че аз ти принадлежа. Но днес ми направи тази услуга.

Тя примигна. Нурбел отпусна хватката си. Ръката на Зиновия веднага се стовари. Плоската страна на острието разби челюстта на Хайран, прерязвайки долната част на лицето му. Той се строполи с болезнен вой, който премина в смешно къркорене.

Зиновия хвърли сабята в краката на Нурбел.

— Твой е.

Тази нощ светлините, празненствата и удоволствията в Антиохия бяха забранени. Горяха само огньовете на жертвениците и храмовете, където населението се трупаше, обляно в сълзи, с ръце, пълни с дарове.

В мрака всеки можеше да чуе виковете на Хайран, сина отцеубиец. Без да бърза, Нурбел отвори торса му и счупи едно по едно ребрата му. Той искаше да може да се види как предателството се оттича с всеки тласък на това сърце, което още биеше.

След това отведоха убиеца пред Циркус Максимус*. Там един дървен кол го прониза от задника до раменете.

[* Циркус Максимус (от латински – най-голямата арена) е древна арена за забавления в Рим. – Б.р.]

Целият град дойде да го оплюе, да хвърля камъни и прах върху раните му. Едва когато се появиха първите слънчеви лъчи, боговете приеха да му отворят вратите на своя ад.