Лилит: Змия в тревата
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- ISBN: 954-570-034-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Лилит: Змия в тревата». Краткое содержание книги:
— А, не са каквито си мислиш — прекъсна ме той. — В никакъв случай. Те са диваци.
Петнадесета глава
Разговор
Два дни, изопнали нервите ми по-силно от всички премеждия по пътя, прекарах в безделие близо до мястото, където намерих отец Бронц. Вече вярвах на стария особняк много повече отколкото в началото. Не само защото не откривах кой знае какъв избор, но щом досега не бях съзрял навъсената мутра на магистър Артур, значи отецът нямаше намерение да ме предаде. Безпокоях се обаче да не му се случи нещо, преди да ми е помогнал.
А трябваше да знам, че тревогите ми са напразни. В обществото на Лилит Бронц заемаше твърде странно положение, заслужаващо най-черна завист. Обикаляше където му скимне, правеше каквото пожелае и не отговаряше пред никого, дори пред църковните си йерарси. Всички в именията го познаваха и винаги бе добре дошъл, пък и никому не би хрумнало да го заплашва. Беше приятел на херцога и на повечето рицари в източната Централна област от огромния единствен континент на планетата; едва ли и най-могъщият психопат би се осмелил да го докосне с пръст, защото тук всеки се прекланяше пред по-силните. Е, и това си имаше цена — макар да беше магистър, Бронц не застрашаваше никого. Струваше ми се, че този свещеник искрено съчувства на угнетените и вижда ролята си като един от малкото мостове между върхушката в замъците и пешките, обречени на вечна робия. Посланията му за всемогъщия бог, обещаващ райски прелести в отвъдното на всички, живели достойно в тоя идиотски свят, бяха много удобни за управниците. Те впрочем винаги са одобрявали охотно подобни религии. И все пак неговата вяра, дори да беше само нелепа заблуда, даваше опора на пешките, оставайки комай единственият източник на надежда за тях. На Лилит цареше наистина върховна тирания — господарите бяха абсолютно защитени от революции, защото потиснатите маси се раждаха неспособни да овладеят силата на микроорганизмите.
Бронц се върна в късната вечер на втория ден, наглед поуморен, но доволен.
— Всичко е уредено — каза ми. — Добре е обаче да се размърдаме. Срещата ни е на два дни път оттук и за точно толкова време трябва да го изминем. Доста е рисковано с патрулите наоколо, затова онези няма да ни чакат. Хайде да тръгваме.
— Сега ли? — учудих се на тази припряност. — Вече се стъмни, а вие май едва си държите душата зад зъбите. Не искам да ви загубя преждевременно.
— Но се налага да поемаме — ухили се бегло отецът. — Имам малко слама и постелята, ще скрием Тай, обаче с твоето гигантско туловище ще е по-трудно. Все пак си прав… уморих се до смърт от работа колкото за пет дни, която трябваше да свърша за два. Но можеш ти да караш каруцата, докато поспя.
Стреснах се.
— Аз ли? Та нали давате мислени заповеди на тези проклети твари! Още не мога да правя това!
— А, Шеба е просто едно мило голямо бръмбарче — нехайно отвърна Бронц. — Не чака камшик и крясъци, пък и щом подминем онова разклонение, пътят продължава направо поне трийсетина километра, така че то само ще върви напред.
— За какво съм аз, щом е така?
— За да бдиш и да ме сръгаш, ако възникнат неприятности, а спре ли ни патрул, да тичаш като луд… и то с колкото се може повече шум.
Не беше трудно. Грамадното същество, което отецът наричаше Шеба, наистина се тътреше кротко, без да се отклонява от пътя. Единствените ми тревоги, ако не броим оглушителното хъркане на свещеника, бяха привиждащите ми се във всяка сянка опасности. Два пъти събудих Бронц, защото бях убеден, че нещо голямо прелита над нас, ала на третия търпението му се изчерпа.
— Тремон, отдавна си пораснал, за да се държиш като момченце! Не ти прилича да се плашиш от тъмното. Слушай буболечките, синко. Щом ги чуваш, значи наоколо няма никой.
Чувствах се не само телесно гол и уязвим, докато зяпах в нищото и само от време на време зървах по някоя звезда през случайна пролука в облаците. Вечната врява на насекомите наоколо, с която толкова свикнах, че вече по навик я изключвах от съзнанието си, не престана нито за миг.
Бронц се събуди преди зазоряване и ние спряхме да направим чай.
— Ама че противно място е Лилит — промърмори свещеникът. — Не можеш да си носиш храна, понеже изгнива за по-малко от ден, освен ако с тебе не пътуват двама-трима магистри, вещи в стопанските дела. Аз се препитавам с каквото намеря край пътя и си пестя силите да поддържам съдовете и чая.