Лилит: Змия в тревата
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- ISBN: 954-570-034-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Лилит: Змия в тревата». Краткое содержание книги:
Това ме разтревожи сериозно, защото беше минало доста време, докато се добера дотук. Вероятно Бронц вече си бе тръгнал. Пък и в едно-единствено голямо село трудно бих се прикрил сред пешките. Налагаше се да пипам по-грубо, защото оцеляването ни зависеше от това. Дадох си още един ден за проучване на ситуацията и накрая си избрах място, където работеше само един човек. Поправяше шлюз на канала, напояващ оризищата.
Накарах Тай да се притаи в храстите и излязох на открито в здрача — по това време повечето от превиващите гръб на полето вече се завръщаха в селото, а мъжът пред мен явно също се канеше да привършва. Дръзко тръгнах към него. Голотата му показваше, че е от пешките, колкото и умел майстор да беше в занаята си. Моето нехайно държание и груба външност не събудиха подозрения у него.
— Здрасти — казах му що-годе дружелюбно. — Новак съм тук и едни хора си направиха майтап с мен. Пратиха ме за някаква глупост ей там в калта, а като се върнах, вече нямаше никой.
Мъжът вдигна обрулено от вятъра лице със сивееща брада. Ухили се.
— Знам им номерата аз. Почакай малко и ще те заведа в селото.
Кимнах с благодарност. Бе се отнесъл толкова добродушно, че наистина се намразих за онова, което щях да направя. Гадна работа в един гаден свят.
Побъбрихме за дреболии и полека насочих разговора в желаната посока.
— Да знаеш, бях католик, когато живеех във Външния свят. Някой ми спомена, че тъдява имало един пътуващ свещеник. Да не ме е взел и той на подбив?
— А, не, отецът си е съвсем истински — отвърна възрастният работник. — Мина оттук наскоро. Жалко, че си го изтървал. Не вярвам да дойде пак преди края на жътвата след няколко месеца.
Престорих се на учуден.
— Че накъде е тръгнал?
— Към други имения — обясни леко изненадан събеседникът му, сякаш би трябвало и сам да се досетя. — Може би вече наближава Мола след доста път на запад оттука. Добър човек е отчето, само дето не си падам по неговата вяра.
— А кога по-точно беше това? — упорствах аз. — Тоест, кога потегли?
— Ами, оня ден… а защо питаш?
Въздъхнах.
— Защото съм Кал Тремон — рекох му и докато човечецът още ме зяпаше учудено, аз го убих — бързо и безболезнено.
Отнесох безжизненото тяло в храсталака, за да не го открият веднага.
Картата в главата ми показа къде е Мола — дотам имаше още тридесетина километра по път, отбиващ се от този. Само два дни с каруца, теглена от „ак“, както обикновено пътуваше отец Бронц, но за нас щеше да бъде дълго ходене, изпълнено с влага, жилещи насекоми и недохранване.
Тъжно ми беше от убийството на стареца. Не бих се и замислил да пречукам някои хора — особено тукашните управници като Артур, Пон, Тийл и дори самия Марек Крийгън. Не изпитвах никакви угризения за Кронлон, но скърбях за човека, който говореше с мен като с приятел и бе съвсем невинен в цялата гнусна история. Съжалявах, макар да разбирах, че съм сторил неизбежното. Немислимо беше да отида с него в селото, а каквото и друго да направех, той щеше да пусне мълвата и първият срещнат надзирател да изкопчи всички подробности…
Все още не можех да забравя изражението на неговото лице, когато му казах името си — явно това видение щеше да ме измъчва дълго. Погледът му показваше недвусмислено, че никога не е чувал кой и какъв е Кал Тремон.
Още два дни предпазливо промъкване. Още два дни досадни мушици, гнили плодове, застояла вода, бури, от които нямаше къде да се скрием, непроходима кал, драскотини и набити пети. Единственото хубаво нещо откакто се махнахме от имението Зийс, беше небето — сега го виждах ясно с дълбоката му синева и нежни червени и виолетови ивици. Тук кафеникавите облаци никога не го закриваха напълно. Нощем дълго съзерцавах звездите — ободряваща, но и печална гледка. Не, повече нямаше да стигна до тях.
Оставаха ни три-четири километра до имението Мола, когато забелязах малък бивак встрани от пътя. Твърде необичайно явление по тези места. Любопитството ми се пробуди, а заедно с него и опасенията. Нима вече поставяха постове по пътя?
Мъждукаше огънче, изтляло почти до жарава и едва-едва разкриващо чиста и спретната постеля. Огледах набързо грамадния „ак“ — закръглено чудовище с мъничка глава, зад което теглената каруца приличаше на дребна играчка. Животното ми се видя жизнено и в добро състояние, а и талигата също изглеждаше здрава. Значи пътниците не са спрели тук заради повреда… всъщност май имаше един-единствен пътник, решил се да спи насред пустошта. Явно човек с положение, може би дори магистър.