Лилит: Змия в тревата
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- ISBN: 954-570-034-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Лилит: Змия в тревата». Краткое содержание книги:
Кимнах. Беше точно както го предполагах и може би затуй сега ми поолекна на душата за първи път след убийството на стареца.
— Нямаше нужда да съм прекалено умен — продължи Бронц, — за да се досетя, че ще изпиташ нужда от приятел, пък аз май ти бях единственото другарче извън Зийс. Затова се постарах да обяснявам наляво и надясно накъде ще тръгна. Не исках да ме завариш в Шемлон, защото там живеят доста нагъсто, затова се насочих към Мола и вчера спрях тук. Готов бях да остана, докато някой не започне да ми досажда прекалено с въпроси или докато ти не се появиш. Все пак трябва да се мерна и в Мола, нали разбираш, за да не предизвиквам излишни подозрения…
— Толкова лесно сте предвидил постъпките ми — промърморих. — Защо и Артур да не е могъл да стори същото?
— О, сигурен съм, че му е минало през ума — весело отвърна отецът. — Някои от летящите патрули ми обърнаха внимание, мина и някакво човече да те опише и да обясни как да съобщя за тебе, ако те забележа. Но не виждам защо да се безпокоим. Синко, та аз съм един от тях. Може да им хрумне, че ще ме потърсиш, но никога не биха си и помислили, че няма да те препека на място или да те издам.
Отпих от чая.
— Значи няма да го направите?
— Разбира се, че няма — натърти той малко ядно. — Иначе щях ли да си правя труда да те чакам? Не, синко, в този бастион на най-първобитното общество, каквото някога е съществувало, аз ще възродя заради тебе един църковен обичай, забравен вече две хиляди години! Нарича се право на убежище. В древните епохи, на планетата на нашите праотци Земята църквата е била могъща, имала е политическо влияние, дори много-много не се е подчинявала на светските власти, защото всички ние дължим по-голяма почит на нашия Бог, отколкото на кралете. Всеки преследван, особено политическите престъпници, са могли да нахълтат в катедралата или даже в някоя селска черквичка и да поискат убежище. И свещениците защитавали такива хора от гоненията на властниците. Е, ти също ме молиш за помощ; как бих могъл аз, един християнин, да ти откажа? До гуша ми дойде от тази безбожна тирания. И освен това — той ми намигна с усмивка — наскучах се през последните десетина години.
Ухилих се и си допих чая. Отецът пак ми напълни чашата.
— Сега да чуя — изрече Бронц, като се настани удобно на постелята, — какво ти се иска да направиш?
— Естествено да върнат Тай в нормално състояние — отвърнах веднага, — но ми се ще и да довърша обучението си. Увериха ме, че имам заложби поне на магистър и аз на всяка цена желая да достигна истинското си равнище, като овладея дадената ми сила.
Моят събеседник кимна.
— Разумно. А това, че първо помисли за Тай и дори си рискувал шансовете си за спасение, за да я измъкнеш, говори много в твоя полза. Но да речем, че те отведа в имението Моуб при онези смахнати учени и ти овладееш докрай дарбата си. Да речем, че станеш нещо повече от магистър… например стигнеш равнището на рицар. А после?
— Ами… — Замислих се над въпроса му. Всъщност какво точно исках да направя? — Предполагам, че ако имам силата, някой ден ще се върна в Зийс и ще го обявя за свое имение. После… ще видим.
Отец Бронц тихичко се кикотеше.
— Значи си намислил да ставаш рицар, а? Кой знае, възможно е и да успееш, Кал. Може би… Но да вършим нещата едно по едно. Трябва да намерим помощ за тебе и Тай, а после някак да ви прехвърлим в Моуб.
Склоних глава. Сигурно лицето ми бе станало много сериозно, а и в душата ми се надигна смут. Хубаво е да се отдаваш на мечти, но засега в действителност имаше само един гол и окалян мъж, сърбащ чай край огъня.
— Вече споменах, че се налага да отида, където обещах — каза отецът. — Ще ви оставя тук някои от нещата, та да се настаните уютно за два-три дни. Предполагам, че щом си успял да не попаднеш досега в някоя клопка, все ще можеш да покротуваш още малко.
— А след това? — настоях аз.
Не ми харесваше всичко да зависи от друг, чувствах се твърде безпомощен.
По лицето на свещеника грейна усмивка.
— Щом пристигна в имението, ще поискам дребна услуга от един-двама души там и ще пратя съобщение на хора, които да вземат нещата присърце.
— Какви са тези хора? Не съм си представял, че на подобен смачкан свят може да има съпротива.