Лилит: Змия в тревата

А ми предстоеше неприятно и по принуда бавно пътешествие. Вече осъзнавах, че столовете и замъците не са единственото нещо на Лилит, което се поддържа с контрол над микроорганизмите. Всъщност на цялото многообразие бе наложен определен ред. На тази планета изобилстваха растенията и насекомите, но нямаше и следа от млекопитаещи или влечуги. Не се притеснявах за различните бактерии. С изключение на особените микроорганизми в Диаманта всички останали дребни гадинки бяха твърде чужди на човешката биология и не можеха да й навредят. Но насекомите гъмжаха в безбройни разновидности и размери. В имението някак ги държаха настрана. Ала сега се бях озовал в див свят, където милиони същества, някои съвсем миниатюрни, летяха, подскачаха и пълзяха. Тялото вече ме сърбеше от няколко ухапвания, а когато огледах Тай, открих и по нея червени петънца.

Вярно, трябваше само да пообиколя из храсталаците, за да намеря познатите и подходящи за ядене дини или ягоди, макар че почти не можех да се възползвам от тях. Тук хранителните вериги бяха благоприятни за насекомите, не за хората. Каквото узрееше, веднага ставаше вкусна хапка за тях. Все пак открих достатъчно храна, за да се поуспокоя, а имах и с какво да залъжа Тай. Водата не беше проблем, защото навсякъде се натъквах на поточета и изворчета. Някои изглеждаха твърде мръсни, но предполагах, че микробите в мен и в момичето ще ни предпазят от най-лошото.

Чак когато се погрижих за най-неотложните ни нужди, си позволих да помисля не само за това, какво ще правя през следващия час. Признах си, че просто няма начин да успея съвсем сам, щом съм принуден да стигна до имението Моуб, да помогна на Тай и в същото време да не попадна в лапите на Артур. Имах нужда от приятели, способни на повече неща от мен. Само че познавах ли изобщо някого на Лилит, който вече да не се е втурнал по следите ми или пък да не си стои добре затворен в Зийс? Отговорът изглеждаше очевиден и обезсърчаващ.