Медуза: Мръвка за тигъра
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #4
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Медуза: Мръвка за тигъра». Краткое содержание книги:
Още спях и сънувах и в същото време се оказах напълно буден, със странно прояснен и изострен ум. Незнайно как, но се досещах, че мога да прекъсна или да пренасоча потока, макар да не го разбирах. С новото си второ зрение открих колко съм се отдалечил от хората, поне каквито те бяха в цивилизованите светове. Всяка клетка в мен беше самостоятелна, поддаваше се на програмиране и поддържаше взаимодействието си с останалите. Вече имах информацията за почти всяко достъпно на въображението ми преобразяване. Наистина не схващах нищичко от езика на микробите, нито проникнах в техния източник на данни, но можех да им предавам желанията си и те щяха да ги изпълнят.
Събудих се на зазоряване. Обстановката си беше същата. И спътниците ми наглед не се бяха променили от вечерта, но… Изтръгнал се от неописуемия сън, продължавах да виждам и възприемам микробите на Уордън в себе си. През нощта, прекарана на Божествения зъбер, наистина се бе случило нещо приказно и вълшебно — бях се превърнал в онова, което сънувах. Не говоря за виденията на вглъбеното в себе си божество; аз самият бях нова, лишена от твърда и закостеняла форма личност, чието съзнание заповядваше на тялото и на всяка клетка в него. Повече не можех да се съмнявам. През тази нощ се скъсаха последните нишки, обвързващи ме не само с Конфедерацията, но и с човечеството, както го разбирах и си го представях дотогава.
Нямаше как да отрека, че вече бях станал също толкова чужд на хората, колкото и ужасните твари под леда на залива.
Единадесета глава
Светците не са богове
Всеки от останалите седмина бе приел посвоему промяната, но поне беше ясно, че не сме същите. Само аз, Чин и Хоно имахме желание да се спуснем за малко от висините и да сравним преживелиците си. Сблъсъците ни със съществото се различаваха, но това не можеше да се каже за преоткриването на собствените ни тела и микробите в тях.
— Какво беше то? — не мирясваше Чин. — Наистина ли е някакво божество?
— Другите май изобщо не се съмняват — промърморих и й направих едва забележим знак да внимава. Никак не ми се искаше да се впускаме в богословски спор, затова сниших гласа си до шепот. — Поне за малко имахме контакт с някакъв чужд разум. Мисля, че основният им източник на енергия и базата са тук някъде, под нас, а ние се свързахме чрез микробите на Уордън.
— Но всички тези картини бяха съвсем чужди, изобщо не ги разбрах…
Кимнах.
— Да, незнайно как попаднахме в толкова различаващо се от нас съзнание, че макар да се възприемахме едни други, нямаше истинско общуване. Все едно си се родила сляпа, после си прогледнала за миг и си видяла някаква гора отвисоко. Как ще успееш да я опишеш?
— А сега… какви сме?
— Тази връзка изостри усета ни за микробите. Знам, че чрез тях се докоснахме до съществото. Скъпа моя, всъщност у нас не се е появило нищо ново. Всички жители на Медуза имат тази способност, но май дори не подозират за нея.
— Ей, Тари, Чин! Я ме вижте! — разнесе се силният глас на Хоно.
Всички се извъртяхме към нея и зяпнахме. Пред нас стоеше не нашата водачка, а величествена, прекрасна богиня, символ на силата и изяществото.
— Просто си представих каква искам да стана, заповядах на тялото си и… ето ме!
Нима наистина беше толкова лесно? Тръснах глава, за да прогоня вцепенилото ме изумление.
Остатъка от утрото прекарахме в най-дръзки опити и открихме, че почти всичко е възможно, стига да го поискаме. Косата ми ту израстваше с плашеща бързина, ту опадаше изведнъж, променяхме пола си за минути в доста смахнат за гледане отстрани процес, напомнящ поредица от снимки. Казвах си, че дори овладяваме нов вид изкуство. Масата на тялото нямаше особено значение. Микробите не само ни се подчиняваха, но успяваха да ни смаляват или да добавят нови клетки, сякаш директно превръщаха мисловната енергия във вещество. Е, да си призная, по-лесно беше да натрупаме плът, отколкото да се отървем от нея — болката ставаше трудно поносима, но я търпяхме, за да се порадваме на създаваните от самите нас чудеса.
Никой тук не беше гений в биологията, биофизиката, биохимията. Значи дребосъците в телата ни изпълняваха нашите желания, като извличаха отнякъде огромен обем информация. Но откъде? Не измислих друго обяснение, освен че ги управлява невъобразимо мощен и свръхбърз компютър.