Медуза: Мръвка за тигъра

Сънувах, че съм пред нещо огромно, твърде младо и все пак преживяло хилядолетия. Чужда сила, в която не откривах нито дружелюбие, нито враждебност. Не можех да я възприема като чудовище, нито пък като въплъщение на красотата. Беше някак откъсната и равнодушна към всичко наоколо.

Усещах в нея колосална жизненост, неизчерпаема енергия и неописуема представа за собствената й значимост. Тази сила вярваше в богове, тоест в себе си… защото — както доказваше самото й битие — всичко друго съществуваше, за да й служи, да я подхранва и да се грижи за нея. Знаеше, че й се покланят същества със зачатъци на интелект, но не изпитваше никакви задължения или загриженост към тях. Обожествяваха я, защото беше най-висша — съвсем естествено! А и онези, които не я почитаха, щяха да умрат, докато нейният живот нямаше да свърши никога. В неизбежността на тяхната гибел не се таеше заплаха, това беше осъзнаването на очевиден факт. Силата не разбираше дребнавите човешки емоции.

Не успях да налучкам нито вида, нито формата на фантастичното създание, а и не мога да кажа, че до мен достигаха ясни мисли. По-скоро нагласата му към света се предаваше от съзнанието му в моето, а аз непохватно си я превеждах в по-разбираеми понятия.

Извън този груб и блед образ впечатленията ми просто не се поддаваха на тълкуване. Всичко беше твърде далечно и сложно, променяше се прекалено бързо, за да схвана дори нищожна частица от него. Само невъобразимата мощ на интелекта — и млада, и древна — се бе запечатала в паметта ми. Все ми се струваше, че пропадам в бездънното съзнание на това… нещо, плашех се да не бъда погълнат от недостъпната за мен картина на Вселената, събрана в кипящ от мисъл океан. Макар и спяща, волята ми прекъсна ужасния водопад от сетивно насилие, който не можеше да се сравни с нищо в човешкия опит. Останах със смътната увереност, че „нещото“ знаеше за присъствието ми, но и това не го засягаше. Или… все пак се заблуждавах? Усетих внимателно побутване, лека промяна, която ме изтласка от дълбините на немислимото. Осъзнах, че се превръщам в нищожна прашинка, връщам се в света на микроскопичното. Не захвърлен обратно — създанието просто ме прати там, където ми беше мястото.

Отново почувствах тялото си, ала не както предишната вечер. Изведнъж ми се откри ново равнище на връзките — виждах, чувах, усещах всяка своя клетка.

Слушах колониите от микроби на Уордън и макар да не долавях какво имаше в посланията им, обзе ме приятното чувство, че съм могъщ. Вече знаех, че макар дребосъците да са в постоянна връзка помежду си, те не са живи в привичния за мен смисъл. В моето тяло и микробите обаче се вливаше неспирен поток от информация, чийто източник тъй и не бях успял да налучкам.