Божият гняв
- Автор: душ Сантуш Жозе Родригеш
- Серия: Професор Томаш Нороня #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1113-4
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Божият гняв». Краткое содержание книги:
— Не се ли познавахте в „Абу Заабал“?
— Само… само съм ги виждал. С двама… двама от тях бяхме заедно в килията в „Абу Заабал“.
— Кои?
— Братята… братята Валид.
Дебелият мъж направи справка в документите, които държеше, и поклати глава утвърдително — изглежда, прие отговора. Но веднага след това вдигна очи и впи поглед в затворника.
— А „Ал Джамаа ал Исламия“? Член ли си на „Ал Джамаа ал Исламия“?
Въпросът бе изключително важен, досети се Ахмед. Една от фракциите на „Ал Джамаа“ беше отговорна за смъртта на Садат и движението беше станало обект на ожесточено преследване от страна на правителството. Каквато и да било връзка с тази организация се смяташе за опасна.
Поклати категорично глава.
— Не. Не съм член на „Ал Джамаа“.
Последва нова експлозия от болка и заслепение. Болката беше невероятно мъчителна, сякаш хиляда остри ножа се забиха в тялото му. Сега вече наистина припадна.
Дойде на себе си с усещането за нещо студено и влажно на лицето — отново бяха залели главата му с вода.
— Питам те още веднъж: член ли си на „Ал Джамаа ал Исламия“? Кажи истината!
— Не! — отрече той отново, поклащайки енергично глава. — Не!
Дебелакът посочи към книжата, които държеше в ръка.
— Тук пише друго. Има свидетели, че ги подкрепяш.
— Какви… какви свидетели? Нищо не знам, кълна се! В името на Пророка, кълна се, че нищо не знам!
— Лъжеш!
— Истина е! Не съм от „Ал Джамаа ал Исламия“! Кълна се!
— Не си ли един от виновниците за смъртта на президента?
— Аз? — каза Ахмед, изпълнен с ужас. — Разбира се, че не съм! Разбира се, че не!
— Можеш ли да го докажеш?
— Та аз… аз съм бил на дванадесет години, когато това се е случило! Разбира се, че не съм участвал!
— Но си имал приятели от „Ал Джамаа ал Исламия“?
— Имал съм много приятели. Може някои и да са били от „Ал Джамаа“… не знам.
Мъжът прелисти още няколко страници, поглъщайки с очи информацията.
— Пише, че си станал радикал.
— Аз съм вярващ. Следвам повелите на Аллах в Корана и сунната на Пророка. Ако това означава, че съм радикал, значи съм радикал.
Разпитващият отново се зачете в документите. Вниманието му бе привлечено от датата на раждане.
— Роден си през 1969 година, нали? — Почеса брадата си, докато правеше сметка. — Наистина, бил си само на дванадесет години, когато президентът е бил убит. — Прочете още няколко реда от документите и внезапно вдигна глава. — Защо си престанал да ходиш в джамията?
Ахмед си даде сметка, че полицията го беше разследвала най-подробно. Даже бяха разпитвали за него в джамията!
— Коя джамия? — попита той, макар да знаеше прекрасно коя джамия имаше предвид мъжът, който го разпитваше. Опитваше се да печели време, за да подреди мислите си.
— Джамията в квартала ти. Защо си престанал да ходиш там?
— Защото… защото там не учех истинския ислям.
Дебелакът вдигна вежди.
— А, не е бил истинският, значи? И какъв е бил тогава?
— Беше християнизиран вариант на исляма, който цели да се хареса на кафирун. Това не е истинският ислям.
— И кой е истинският ислям?
— Този, който е в Корана и сунната на Пророка.
— В онази джамия не са ли ти преподавали Корана и сунната?
— Да, разбира се — отвърна той. — Но непълно. Не изучавахме някои неща.
— Например?
— Че не трябва да сме приятели на хората на Писанието например. Аллах казва това в Корана, но някои хора, имащи се за правоверни, изглежда, не го признават. Както и това, че трябва да причакваме в засада идолопоклонниците и да ги убиваме, където ги заварим, според онова, което Аллах повелява в Свещената книга. В онази джамия въобще не се споменаваше за това и моллата се правеше, че не съществува.
Дебелият мъж си пое дълбоко въздух и хвърли документите върху масичката. После огледа хората си и кимна с глава към Ахмед.
— Отведете го и ми доведете друг.
XXV
Кхъ! Кхъ!
Остър и задушлив мирис на изгорели газове изпълни ноздрите му и нахлу в белите му дробове. Томаш се разкашля задавено и погледна навън. Облак с виолетови оттенъци се стелеше по улиците, носейки се над хилядите и хиляди мотори и автомобили, които като мравки пъплеха из прашните артерии на Лахор. Но най-зле бяха авторикшите, чиито ауспуси бълваха гъсти кълба дим, — приличаха на фабрични комини на колела.