Божият гняв
- Автор: душ Сантуш Жозе Родригеш
- Серия: Професор Томаш Нороня #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1113-4
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Божият гняв». Краткое содержание книги:
— Но… но той ми е брат!
Надзирателят направи крачка напред и стисна затворника за врата с такава сила, че той почервеня и за момент спря да диша.
— Ако още веднъж се възпротивиш на моя заповед, ще те убия! Чу ли? Ще ти стисна по-яко врата и си мъртъв! — Махна към по-младия брат, който продължаваше да стои гол на четири крака насред килията. — Содомизирай го!
Обезумял от ужас, по-възрастният Валид свали панталоните си и се приближи до брат си откъм гърба. Смаяни от ставащото в килията, Ахмед и другите затворници не знаеха какво да правят. Повечето извърнаха очи настрана, за да не гледат онова, което се случва в килията, но стенанията от болка и накъсания плач на двамата братя бяха непоносимо ужасни, за да бъдат игнорирани.
Тъкмо в този миг и при тези обстоятелства Ахмед проумя къде всъщност се намира.
На дъното на преизподнята.
Два дни след страшната сцена с братята Валид надзирателите отново се върнаха в килията.
— Ахмед ибн Бараках!
Като чу тъмничарите да произнасят името му, Ахмед почувства как сърцето му подскочи и заби лудо, сякаш искаше да изхвръкне от гърдите му.
— Аз съм.
— Последвай ни.
Ахмед последва тъмничарите, изтръпнал от страх. Не го плашеха толкова изтезанията и състоянието, в което връщаха арестантите след разпитите, колкото унижението, на което бяха подложени братята Валид. Щом като управата на затвора бе способна да стори това, всякакво вероломство бе възможно. Затова се подготви за най-лошото. Трябваше да бъде силен, да се предаде телом на съдбата и да се надява, че Аллах Ар Рашид, Напътстващият, ще го води към спасението.
Придружен от двама надзиратели, Ахмед премина по същия коридор, по който го бяха отвели на разпит преди няколко дни, и продължи до вратата, водеща към онова крило. Един от мъжете отключи и го блъсна в някакво преддверие. Поведоха го по стълбите към долния етаж, после по друг коридор, докато стигнаха до друга врата. Отключиха я и го бутнаха вътре.
— Влизай.
Макар и уплашен, Ахмед се подчини и прекрачи прага. Беше друга килия. Имаше около петнадесетина затворници, но всички те изглеждаха значително по-добре от ония, които беше оставил зад себе си.
Щрак.
Чу металическия звук зад гърба си и се обърна. Бяха затворили вратата на килията. Облекчение изпълни душата му, както кислородът изпълва дробовете — в този миг осъзна, че бе напуснал крилото за разпити.
Животът му оттук нататък стана много по-лек. В това крило на затворниците се разрешаваше да правят физически упражнения в двора и дори да играят футбол. Така ежедневието в началото му се стори почти приятно, после се превърна в рутина, а накрая — в досада. Когато нямаше игри или други занимания, Ахмед се влачеше лениво из двора, без да прави каквото и да било, с цяла вечност от време за запълване.
Но имаше и моменти, заради които си струваше да живее. Два пъти в месеца Ахмед получаваше храна, приготвена от майка му, и дори имаше достъп до вестници като Ал Ахрам и Ал Гумхурия, които затворниците си предаваха от ръка на ръка. Така научи за последните новини около свещената война на муджахидините в Афганистан, Аллах да ги пази и приеме в градината си, както и възмутителните подробности около ционистката окупация на Ливан, Аллах да ги прокълне и прати в големия огън. Ах, как би искал да се присъедини към муджахидините!
Самотата му приключи един ден, докато седеше в един ъгъл в двора на затвора и четеше за великата битка, в която участвал Лъвът на Панджшир, славният командир Ахмед Шах Масуд, срещу руските кафирун, осмелили се да стъпят с нечистите си нозе в ислямска земя. Тъкмо беше стигнал по средата на разказа, увлечен от четивото за победата в битката в Джелалабад, когато върху вестника падна някаква сянка.
Вдигна очи и погледна човека, който бе застанал пред него, но слънцето го заслепяваше и не му позволи да различи чертите му. Сложи ръка на челото като козирка, за да се предпази от ослепителната светлина, и разпозна мъжа, който го гледаше с топла усмивка.
Беше Айман.
Учителят по религия, който така силно беше повлиял на Ахмед в медресето, изглеждаше ужасно състарен за тези три години, прекарани в затвора. Занемарената посивяла брада и приведените рамене му придаваха немощен вид. Мрежа от бръчки се бе образувала край външните ъгълчета на очите му.