Божият гняв
- Автор: душ Сантуш Жозе Родригеш
- Серия: Професор Томаш Нороня #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1113-4
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Божият гняв». Краткое содержание книги:
Щрак.
Разговорът приключи.
До края на деня не се отделяше от мобилния телефон с надеждата, че Закариас ще се обади. Дори и по време на лекциите не изключи телефона. Чувстваше се почти като влюбен тийнейджър, който копнее да чуе любимата си.
Щом звъннеше телефонът, бръкваше в джоба си и го сграбчваше обнадежден, но веднага след това го обземаше отчаяние, когато видеше, че обаждането не е от бившия му студент.
— Държите се странно — установи Ребека, на която дължеше едно от обажданията. — Случило ли се е нещо?
— Да.
— Нима? И какво е то?
— Успокойте се — разсмя се той. — Щом получа някаква по-точна информация, ще ви кажа.
Ребека извика от възбуда.
— Открили сте нещо!
— Спокойно…
Но и самият Томаш бе изгубил спокойствието си напоследък. Прекара два дни в непрестанно очакване, без да пусне мобилния телефон, но нищо не се случи. Какво ставаше? Какви бяха тези тайни, които Закариас криеше? От какво се страхуваше? Защо бе споменал за терористи при разговора си с Норберто?
При това упорито мълчание от страна на бившия му студент историкът започна да се опасява, че изостава от събитията. Същата вечер взе решение да каже на Ребека. Щеше да й разкаже всичко още следващата сутрин. В края на краищата, помисли си, тя и NEST разполагаха със средства, за да стигнат до Закариас.
— Трррр… Трррр… Трррр…
Мобилният телефон го събуди посред нощ. Погледна сънен към огромния дигитален циферблат на будилника върху нощното шкафче и видя часа във флуоресцентен кехлибарен цвят.
04:27
Протегна ръка и сграбчи апарата.
— Да, моля? — каза той, неразбуден напълно.
— Професор Нороня?
Идващият отдалече глас светкавично го разсъни, сякаш го бяха облели с ледена вода. Изправи се в леглото със съвършено ясно съзнание.
— Да, аз съм — потвърди той. — Закариас?
— Нямам много време да говоря — каза гласът. — Господин професоре, сериозно ли говорехте, когато казахте, че ще ми помогнете?
— Да, абсолютно. Какво мога да направя?
— Искам да ме измъкнете оттук!
— Трябват ли ти пари, за да си купиш билет за самолета?
— Имам си пари — отговори Закариас. — Проблемът е, че те ми нямат доверие и ме държат под око. Ако отида на железопътната гара или на летището, ще открият.
Томаш понечи да попита кои са тези те, но се въздържа. Напрегнатият глас показваше, че Закариас не разполага с време за приказки, затова трябваше да се ограничи до жизненоважната информация.
— Какво трябва да направя?
— И аз не знам точно. Трябва ми защита, за да мога да изляза оттук.
— Искаш ли да дойда при теб?
— Опасно е, господин професоре…
— Не се тревожи за мен. В Лахор си, нали?
— Да.
— Тогава ще обядваме двамата в Лахор след осем дни. — Отвори чекмеджето на нощното шкафче и извади молив. — Кажи ми къде.
Закариас направи пауза, вероятно се опитваше да избере подходящо място за срещата.
— Крепостта в Стария град — реши той. — Знаете ли къде е?
Томаш си записа.
— Не знам, но ще я намеря. Ще се срещнем в крепостта на Стария град в Лахор, по обяд, точно след седмица.
— Разбрано. — Бившият му студент сякаш се канеше да добави нещо. — И… професоре?
— Какво има, Закариас?
— Много внимавайте.
XXIV
Портите се разтвориха и пред очите им израсна гигантският затворнически комплекс. „Тора“ включваше четири затвора и Ахмед и другарите му бяха откарани в единия от тях. Човекът от „Мюсюлманско братство“, който беше видял името на „Тора“ на табелата, мрачно се вгледа в сградата.
— „Мазра Тора“.
Името оказа мигновено въздействие върху другите арестанти, но Ахмед остана равнодушен.
— Познаваш ли това място?
— Тук обикновено затварят братята ни.
Животът в „Абу Заабал“ беше абсолютен ад и Ахмед беше убеден, че каквото и да разправяха, по-лошо не може да стане. Но се лъжеше. Първите дни в „Тора“ му доказаха, че адът има различни нива и че „Мазра“ като че беше на най-долното стъпало.
Новопристигналите бяха отведени към едно от крилата на затвора и веднага стана ясно, че беше специален сектор. Групата от „Абу Заабал“ беше наблъскана в ужасно мръсна килия и часове по-късно пазачите дойдоха да вземат един от тях.