Смърт заради смъртта

Тя вдигна очи от тетрадката и видя до чистачката един дълъг и тромав рижав младеж от съседната паралелка, който оклюмано се тътреше до дребната възрастна женица и сякаш беше два пъти по-висок от нея.

— Вече бях заключила и външната врата и току чувам — в кабинета по физика някой пее, та се къса, ама толкова хубаво, душата ми разтопи. Рекох си, че е радиото — интимно се обърна тя към Настя. — Влизам и що да видя! Седи там, ровичка нещо в някакъв прибор, сякаш че родителите му не го чакат вкъщи. Сигур цял ден залък не си хапвал, физико неден! Тръгвай, тръгвай, какво се влачиш! Утре ще го дочупиш тоя прибор. И ти, мишленце, събирай си тетрадките, че вече минава седем.

Тръгнаха заедно през училищния двор към трамвайната спирка.

— Ти си от девети „б“, нали? — попита тя рижавия младеж.

— Ъхъ — мрачно измуча той. — Ами ти?

— Аз съм от девети „а“.

— Нещо не си те спомням. Нова ли си?

— Не, започнах заедно с всички, на първи септември. Просто съм незабележима, затова не си ме спомняш.

— Кой ти каза, че си незабележима?

— Татко. Той разбира от тези неща.

— Глупости! Предай на баща си, че нищо не разбира от момичета.

Льошка Чистяков още на шестнайсет години беше джентълмен. Може би точно с това привлече вниманието й?

— Ами защо беше останала толкова до късно в училище? — попита той.

— Решавах изпитните задачи.

— Ами на изпита? Не успя ли?

— Защо, успях. Търсех други варианти.

— Е, и? Намери ли?

— Намерих. Дори не един, а три…

Двамата се заплеснаха в приказки в градинката до училището още час и половина, разпалено обсъждаха вариантите за решаване на една задача. На два пъти замалко не се скараха. На два пъти се сдобряваха и тържествено си стискаха ръцете. Опомниха се едва когато започна да се мръква.

— Вкъщи ще ме убият — ужасено изохка тя.

— Искаш ли да дойда с тебе? — мъжествено предложи той. — Ще кажа, че аз съм виновен, мене няма да ме убият.

— Не, сама ще си ида — поклати глава тя. — Татко ме е учил никога да не се крия зад чужд гръб. И после, ако си изпатя, ще е заслужено. Нали съм виновна, защо трябва да се плаша сега?

— Страхотна си! — възхитено каза рижавият. — Между другото как се казваш?

— Настя.

— Аз съм Алексей. Може просто Льошка.

Това беше преди осемнайсет години… И той си остана за нея „просто Льошка“, въпреки научните си титли и престижните международни награди. Той й направи предложение за пръв път, когато бяха на двайсет. После — когато на двайсет и три тя беше безумно влюбена. Полудяваше от любов. Почти губеше разсъдъка си. Льошка понесе мъжки изневярата й, макар че точно тогава по главата му се появиха първите бели косми. Той умееше да чака. На двайсет и пет тя се успокои, овладя се, разбрала, че несподелената любов в случая е унизителна за нея и обременителна за човека, когото обичаше. Никога повече не поднесе сюрпризи на Чистяков, а дори и да проявеше интерес към други мъже, гледаше Льошка да не знае.