Грешката на президента

— Това сън ли е? — попита Турецки.

— Едва ли — отвърна Таня. — На мен лично досега не ми се е присънвала болница.

— Чудесно! Не, не че не ти се е присънвала болница, а че си дошла.

— Не се наложи да вървя много — усмихна се Таня. — Качих се един етаж по-горе и направих няколко крачки по коридора. Ние сме съседи.

Турецки се опита да се надигне на лакът, но рамото го проряза с такава болка, че той се намръщи и се отпусна обратно на възглавницата. Таня го гледаше с очи, изпълнени със състрадание. Сега съвсем не приличаше на онази студена и непристъпна красавица, с която Турецки беше говорил само преди няколко дни. Тя беше станала друга — някак по-мека, добра, отзивчива. И при това съвсем не беше престанала да бъде красива, напротив. На Турецки му се прииска да я прегърне, да я притисне към себе си и да не я пуска никога, никога.

— Таня — само успя да каже той.

Тя протегна ръка и нежно докосна лицето му. Той целуна крайчетата на пръстите й.

— Никога не съм мислила, че следователят може да бъде такъв… — замислено проговори Таня.

— Какъв?

— Такъв… като теб.

— Наведи се по-близо — помоли той.

Тя приседна на ръба на леглото и лицето й се склони над неговото. Той почувства как на челото му падна гъстата й коса и усети на устните си вкуса на нейните.

— Какво е това! — чу се до тях сърдит глас. Татяна отскочи и Турецки видя на вратата дежурната сестра. — Намерили с какво да се занимават в болницата! Тук е военнополева хирургия!

Татяна смутено гледаше сестрата, а Турецки кой знае защо само се разсмя.

— Именно. Не е пансион за благородни девици и дори не е инфекциозна болница.

— Е, аз си тръгвам — каза Таня.

— Пак ела — помоли Турецки, — моля те.