Кралят на казиното
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #18
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Минка Златанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Кралят на казиното». Краткое содержание книги:
— Да бе, да, да ги смотаем. Току-виж те са ни смотали… Такива каяци са, че ще ти съберат очите!
— Какво искате?
— Дай ни още момчета.
Ще не ще, Грязнов им отпусна още четирима детективи.
— Сега е добре — успокои се Самоха.
— Ще им избягаме.
Именно Самоха и Шчербак чакаха в момента Грязнов. Той си даваше сметка, че по изключение се занимава с наблюдението на служител от ФСБ и МВР. За тази цел си има спецслужби. Но така бе решил Костя Меркулов, зам. главният прокурор на Русия. А Костя е гений по следствията, наблюденията и субординацията.
Когато двамата детективи влязоха в кабинета, Грязнов веднага разбра по лицата им, че се е случило нещо непредвидено.
— Докладвайте, гълъбчета — зловещо ги подкани той.
— Издънихме се! — ядно изтърси Самоха и на един дъх обърна традиционната голяма чаша чай с коняк.
— Искам да чуя от самото начало. Може би ти, Коля, ще разкажеш?
Шчербак делово разясни ситуацията. Както обикновено, те незабелязано „изпратили“ Павлов до вкъщи, но решили да не си тръгват веднага, да поизчакат известно време. Усъмнило ги това, че полковникът паркирал колата си пред входа на сградата, не я прибрал в гаража, който е в двора. След час, час и половина Павлов отново излязъл и потеглил нанякъде. След него тръгнали другите „опашки“.
— И така — продължи Шчербак, — изпратихме го до Арбат, а там се включи и Кроткия. Той ни каза, че след като Павлов влязъл в сградата, където е апартаментът на Уест, пристигнал фордът на полковника от МВР — Саргачов, и което е най-интересното, заедно с него от колата слязъл и нашият Демидич.
— Нима някой се е раздрънкал? — изненада се Грязнов.
— Какво говориш, Слава — укорително забеляза Шчербак.
— При това положение щеше ли така явно да се движи Демидич?
— Просто да се чудиш и маеш! — с досада се плесна по челото Грязнов. — И как по-точно се издънихте?
Шчербак изпъшка и погледна партньора си.
— Моя е вината — намръщено заяви Самоха.
— И двамата сме виновни — дойде му на помощ Шчербак.
— По едно време Кроткия рече, ох, горещо ми стана, хвана ме съклетът, изчезвам. И ние значи тръгваме…
— А Демидич се сврял в храсталаците. И ни се хили — отново се обади Самоха.
— И после?
— Ми нищо. Чака в приемната.
— Такаа — проточи Грязнов, оглеждайки подчинените си.
— И къде прекарахте нощта?
— Абе бяхме, където бяхме — каза Самоха.
— Двамата с Демидич?
— Защо двамата? И Колка беше.
— Прекарахме добре. Културно — поясни Шчербак солидно. — Що не сипнеш от твойто кафенце, ама чисто.
Грязнов извади някъде изпод бюрото си начената бутилка коняк, наля им по една чаша и като ги видя как жадно я изгълтаха, а после шумно издишаха, весело се усмихна.
— Сега вече се уверих, че наистина сте прекарали нощта културно… И кой успя да закове Демидич? С гардероб като него трудно можеш да се справиш.
— Той не очакваше — призна Самоха. — Но вече се сдобрихме. Добро момче е, разбрано.
— Може би е излишно да разговарям с него?
— Не сме приказвали за работа. Той си мълча и ние си мълчахме. Нали ни предупреди, Слава. И не знае нищо за полковниците. Впрочем Кроткия ни каза да не се тревожим…
— Няма да се тревожите — успокои ги Грязнов. — Кроткия вече идва при мен! Тфу! Кротов! Алексей Петрович! А сега стига толкова, оправихте си махмурлука и гуд бай! Нека влезе Демидич.
Владимир Демидов, родом от Архангелска област, ловец и рибар, воювал в Афганистан под командването на Саргачов, женен, но разведен, оставил на жена си и дъщеря си жилището, в момента живее в Заветите на Илич, селце по Ярославското шосе, в дървена къща, която навремето купил по съвет на жена си, често нощува в Москва у своя партньор. Всъщност това беше всичко, което знаеше за него Грязнов.
Сега седи насреща му, гледа някъде в ъгъла и мълчи. Наля му пълна чаша, сипа и на себе си.
— Пийни, Володя.
Демидич мълчаливо изпи коняка и обърса устни с ръка.
— Вземи да си замезиш — предложи му бонбони Грязнов.
— Ами, излишни глезотии — изкашля се в шепа Демидич.
— Така ли ще мълчим?
— Ми що да приказвам? Май вече се разбрахме.
— С кого?
— С твойте.
— А ти чий си? Не си ли мой?