Съдбовният кораб [bg]

Уинтроу пое накъсано дъх.

— Мога да кажа само какво вярвам, сър. Ако не беше истина, не смятам, че Вивачия щеше да го приеме толкова навътре, че да умре. Част от нея винаги е знаела. В нея винаги е спял дракон. Досегът ни със змията го пробуди. Драконът беше бесен, след като откри в какво се е превърнал. Докато бях в безсъзнание, той настоя да му помогна да сподели живота на кораба. Аз… — Момчето се поколеба. Остави нещо недоизказано и продължи: — Драконът ме събуди днес. Събуди ме и ме принуди да вляза в пълен контакт с Вивачия. Бях се задържал далече от нея, защото не исках да осъзнае това, което разбрах аз — че никога не е била истински жива. Тя беше мъртвата черупка на забравен дракон, която моето семейство някак бе пригодило за целите си.

Кенит рязко си пое дъх през носа. Облегна се назад в стола си и повдигна повеляващо длан, възпирайки думите на момчето.

— И това е тайната на живите кораби? — присмя се той. — Не е възможно. Всеки, който някога е познавал жив кораб, ще отрече тези дрънканици. Дракон в нея! Кораб, направен от драконова кожа. Смахнал си се, момче. Болестта ти е изпържила мозъка.

Но Ета му вярваше. Присъствието на кораба ѝ бе опъвало нервите, откакто се бе качила на борда. Сега вече добиваше смисъл. Като струните на музикален инструмент, настроени точно, теорията беше в хармония с усещанията ѝ. Беше вярно. Във Вивачия винаги бе имало дракон.

И Кенит го знаеше. Ета го бе виждала да лъже; беше го чувала да лъже нея. Никога преди обаче не го беше виждала да лъже себе си. Не беше много добър в това. Пролича си в мига, в който ръката му затрепери, докато си наливаше поредната глътка бренди.

Върна чашата си на масата и ненадейно заяви:

— За това, което трябва да направя, ми е необходим жив кораб. Трябва да я съживя.

— Не мисля, че можеш — меко каза Уинтроу.

Кенит изсумтя.

— Колко бързо губиш вярата си в мен. Само преди дни вярваше, че съм избран от Са. Само преди седмици говореше в моя полза пред всички и казваше, че съм предопределен да стана техен крал, ако са достойни за мен. Ха! Такава дребна, крехка вяра, скършена при първото изпитание. Чуй ме, Уинтроу Вестрит. Обходил съм бреговете на Острова на Чуждите и техните предвещания потвърдиха съдбата ми. След една моя дума утихна буря. Заповядвал съм на морска змия, чиято воля се пречупи пред моята. Само преди ден те призовах от самата бездна на смъртта, неблагодарен нещастнико! А сега седиш там и ми се присмиваш. Казваш, че не мога да върна собствения си кораб към живот! Как смееш? Да не би да се опитваш да подкопаеш влиянието ми? Нима онзи, с когото съм се отнасял като със син, вдига ръка срещу мен?