Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Накъде? — изкрещя тя.

— Реката! — отвърна Сторо.

Фурията отстъпи назад със Слънчевия, който се съпротивляваше, защото искаше да остане.

— Ще ги покриваме — рече му тя и той се успокои.

Чуха яростен боен вик и в същия миг Джалор изхвърча от дупката в стената. Гонеха го мъже. Няколко пуснати от покрива стрели се забиха в земята около тях.

Докато Фурията и Слънчевия куцукаха към реката, тя чу познатото приглушено тупване от пристана и се усмихна. Веднага начерта мислена линия през нощното небе и бе възнаградена, когато половината стрелци изпопадаха от покрива.

— Треперко ни покрива! — изсмя се тя.

Погледът на Слънчевия й подсказа, че това бе прозвучало твърде отчаяно.

Сторо, Рел и Джалор се сражаваха яростно и отстъпваха към реката. Изстрелите на Треперко разчистваха тези, които се приближаваха твърде много. Фурията го откри, залегнал до една завързана речна лодка.

— Скачайте вътре — изръмжа той и посегна към лъка й. Фурията остави Слънчевия на земята и свали лъка.

Обърна се и видя, че нещата най-накрая бяха загрубели. Нещо беше излязло от Лабиринта. Предположи, че повечето хора биха го нарекли демон или чудовище. Цялото бе покрито с люспи и остри, извити рога. Каквото и да беше, със сигурност не бе на тяхна страна. То веднага се насочи към капитана и бързо скъси разстоянието до него. Рел се канеше да се хвърли към нещото, но Сторо го издърпа назад и изкрещя:

— Копринен!

Фурията затаи дъх, но нищо не се случи. Обикновено, когато капитанът викаше кадровия маг, той веднага се появяваше, най-често придружен от пушек, пламъци и светкавици. Но сега — нищо. Неприятна мисъл се появи в главата на Фурията — нима възрастната жена и нейният другар бяха успели да заловят Копринения?

Някой изсвири и Фурията се обърна. Слънчевия вече бе в лодката и държеше чукче. Подхвърли й го. Тя изстреля стрелата, която бе опънала в лъка си, само и само ръцете й да са свободни. Чукчето се удари в гърдите й, след което Фурията го прегърна и клекна, тъй като коленете й се огънаха под тежестта. Богове!, помисли си тя. Подхвърляне на чукчета! Разбира се, Фурията знаеше, че то няма да се взриви дори и при изпускане, но въображението вършеше чудеса.

Треперко я гледаше.

— И без това са твърде близо — рече той. Стрели заваляха като дъжд около тях. Зверски рев прониза нощта и разтресе пристана. Фурията надникна иззад прикритието от корабни товари, зад което бяха застанали.

Демонът потъваше. Или поне така й изглеждаше. Звярът бе потънал до кръста в пръстта и размахваше ръце. Всички бяха спрели, за да го гледат, обзети от любопитство. Фурията бе виждала подобни неща на бойното поле, когато всички спираха, за да гледат някоя зрелищна магия. Чудовището потъна до гърдите, след това до шията и накрая, с един последен мощен рев, главата му се скри под земята и останаха единствено гърчещите се ръце. Те стърчаха от димящата пръст като две уродливи растения, опитващи се да докопат някого или нещо с ноктите си.