Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Къде отиде? — попита го Слънчевия.

Копринения се усмихна и му намигна.

— Другаде.

— Какъв е планът? — прошепна Фурията.

— Да преживеем нощта. Всички изходи са затворени. Отворете път до реката. Ние ще ги занимаваме през това време.

— Реката? Защо там?

Но Копринения прошепна:

— Зает съм.

И изчезна. Слънчевия допълзя до другия ръб на острова от щайги и махна на Фурията да се приближи. Тя се просна по корем до него.

— Това е лошо. Много лошо.

— Да. След малко ще сме мъртви.

— Чудесно.

Слънчевия посочи натрупаните щайги и бурета от другата страна на коридора.

— Трябва да скочим.

— Какво?

Но глупакът вече се засилваше.

— Слушай, хайде да обсъдим това…

Слънчевия се затича и щайгите под тях се люшнаха. Докато набираше скорост, за да скочи, Фурията изведнъж си спомни какво носеше в джобовете на пелерината си. Видението как целият склад и заобикалящите го сгради изчезват в мощен взрив я вцепени.

В името на Близнаците, не!, помисли си тя и залегна.

Чу се изплющяване точно когато Слънчевия скочи — освобождаване на арбалет. Той се приземи по гръб с трясък върху щайгите, които се заклатиха, заскърцаха и застъргаха една в друга. От мрака долу се чу дрънчене на мечове, последвано от стон и рязко поемане на дъх. Фурията знаеше, че това не е Рел, защото той не издаваше и звук, докато се бие. Никога. Надникна над ръба и видя как Рел се сражава с четиримата останали войници, докато капитанът вадеше меча си. Орлат гледаше към Рел с присвити очи.

— Няма смисъл да усложняваш нещата повече, отколкото трябва — каза той на Сторо, въпреки че не звучеше толкова самоуверен.

— И аз това си мислех — отвърна капитанът.

Фурията се засили и хукна към ръба. Лъкът на гърба й я събори, краката й се удариха в ръба на щайгите, тя се приземи по лице върху грапавото дърво и си изкара дъха. Одра и страната на лицето си. След като успя да си поеме дъх, тя докосна бузата си и видя кръв. Обърна се. Слънчевия държеше крака си, от който стърчеше арбалетна стрела. Проклятие!

— Вашият приятел ми погоди гаден номер — прозвуча познат глас от мрака. Беше дребосъкът с кинжалите, върнал се незнайно откъде. Той лесно прескочи празното пространство между щайгите и се приземи на крака. Кулата под тях се люшна като бурно море.

— Но и аз имам приятели. Така. Докъде бяхме стигнали? А, да — рече той и вдигна кинжалите. — До вашата смърт.

— Млъквай, Гуглата да те вземе! — изръмжа Слънчевия и хвърли нещо в краката му. То избухна с оглушителен трясък. Фурията осъзна, че беше димка, но въпреки това трепна. Обгърнаха ги черни, непроницаеми облаци, които щипеха очите и задавяха гърлата. Тя знаеше, че каквото и да слагаха морантите в тези димки, то не трябваше да се вдишва. Слънчевия я хвана за рамото и я дръпна към ръба на щайгите. За миг увиснаха във въздуха, след това паднаха. Слънчевия изрева, когато раненият крак пое тежестта на тялото му. Двамата лежаха на отъпканата земя, останали без дъх.