Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Самото катерене беше лесно, но Фурията не бързаше, опитвайки се да не вдига никакъв шум. Въпреки това беше сигурна, че всички в проклетия склад я чуват. Когато стигна върха, тя легна по корем, изненадана, че никой не я чакаше горе, за да забие нож в лицето й. Къде бяха всички? Дали не бяха отменили срещата?

Докато Слънчевия се катереше, Фурията откачи лъка и замени стрелата с друга — с допълнително острие. Когато се изкатери, Слънчевия се приведе и извади дългите си сдвоени ножове. Щайгите под тях се клатеха и скърцаха тревожно. Слънчевия вдигна глава и внимателно тръгна към средата на огромното помещение. Фурията го последва, приведена възможно най-ниско. Покривните греди бяха точно над главите им, потънали в мрак. Смърдяха на катран, прах и гуано и от тях висяха паяжини, които Фурията обираше с раменете си. Вече чуваха говора много по-ясно. Тя можеше да разпознае отделни думи, както и гласа на Сторо. Слънчевия легна близо до ръба на дългия правоъгълен остров от наредена стока. Фурията се просна до него и надникна над ръба.

Посред квадрат от гола, утъпкана пръст капитанът се бе облегнал на едно буре, застанал с лице към двама мъже и една жена. Фурията не ги познаваше. Изглеждаха й опитни, особено грамадният среброкос далхонец с широките рамене.

— Вече си капитан, така ли? — казваше далхонецът. Той подсвирна с уста. — Леле-мале. Растем в службата, а?

Капитанът бе забил поглед в земята, полуусмихваше се и търкаше плешивата си глава с ръка. Фурията много добре знаеше какво означава този жест — че не е съгласен с това, което му казват, но не иска да го покаже.

— Виждах те началник, Сторо. Знаеш това. Дори Юмрук. Ние възнаграждаваме таланта. Това е нашият подход. Ако баща ти не беше загинал при Дженабарис, сега той щеше да стои тук и да говори същото.

— Тя има талант — отвърна капитанът, без да вдига поглед.

Тримата непознати се спогледаха. Жената направи някакъв знак на далхонеца. Фурията се вгледа по-внимателно и забеляза, че тя е доста възрастна, въпреки тънката талия и стройната фигура. Този екипаж изглежда се състоеше от хора, които в имперските служби наричаха стари майстори, и косъмчетата по ръцете на Фурията настръхнаха при мисълта за това, което може би ги чакаше тук. Ами капитанът? Нали познаваше тези хора? Какво ли бе крил той през цялото това време?

Далхонецът скръсти месестите си ръце и въздъхна.

— Виж, Сторо. Трябва да ни отговориш тази вечер. Сега. Тук сме само заради доброто старо време. Но търпението ни не е безгранично. Искаме теб, защото ще ни бъдеш от полза, но трябва да знаем.