Възходът на Ордата [bg] [ЛП]

За втори път той и Ресталаан се срещаха в битка. Дуротан беше помилвал Велън и като отплата за това Ресталаан беше помилвал него, когато лежеше безпомощен в краката му. Дуротан забеляза, че дренаят също го позна и присви блестящите си сини очи. Всички дългове между тях бяха платени. Този път никой от тях нямаше да прояви милост към другия.

Ресталаан извика нещо на своя мелодичен език. Вместо да атакува отново, той издърпа Дуротан от седлото му. Дуротан беше хванат неподготвен и преди да осъзнае какво се случва, вече лежеше на земята пред врага си. Присегна се към секирата си, докато Ресталаан замахваше с меча си, но знаеше, че дори пръстите му да успеят да се доберат до дръжката й, няма да е достатъчно бърз.

Найтстолкър обаче беше трениран почти толкова, колкото и орка, който го яздеше. В мига, когато вълкът усети, че ездачът му вече не е на гърба му, той се обърна към Ресталаан. Огромните му зъби се впиха в ръката на дреная. Ако Ресталаан не носеше защитната си броня, ръката му щеше да бъде моментално отхапана. Но все пак атаката бе достатъчна, за да го осакати, принуждавайки го да изпусне меча си. Дуротан изрева и замахна със секирата си колкото сила имаше. Тя се заби в гърдите на Ресталаан, острият й връх премина през бронята му и потъна дълбоко в плътта му.

Ресталаан падна на колене, а безполезната му ръка все още беше между зъбите на Найтстолкър. Белият вълк стегна още по-силно захапката си, оголи зъби и започна да подмята ръката на дреная, сякаш беше някакво дребно животно. Още малко и щеше да я откъсне. От раната на Ресталаан струеше кръв. Той не издаде звук, въпреки болката, която изпитваше.

Дуротан се изправи на крака и отново замахна, този път за смъртоносен удар — милостив удар. Ресталаан се строполи и вълкът веднага пусна ръката му. Капитанът на стражите на Телмор беше мъртъв. Дуротан не си позволи да изпита съжаление. Той бързо се метна върху Найтстолкър и се огледа за следващата си жертва.

Такива не липсваха. Градът със сигурност не беше с размерите на дренайската столица Шатрат, но беше доста голям. Имаше достатъчно много дренаи за избиване. Въздухът бе изпълнен с кръвожадни викове, с крясъци от болка и страх, с шума от сблъсъка на оръжия в щитове и пращенето на магически заклинания. До ноздрите на Дуротан достигаха всякакви миризми — на кръв, изпражнения и урина, и болезнено познатата воня на ужас.

Яростта, която бушуваше в него, беше хубаво чувство. Сетивата му бяха изострени както никога досега и Дуротан като че ли се движеше, без да мисли. Ето там — друг страж се биеше с Оргрим. Дуротан се напрегна и докато понечи да се спусне към другаря си, видя как дуумхамърът пори въздуха и разбива черепа на дреная през шлема му. Дуротан се усмихна диво. Оргрим нямаше нужда от помощ.