Възходът на Ордата [bg] [ЛП]

Гул’дан знаеше, че мнозина се питат защо той и Нер’зул не са поискали града за себе си. Беше изкушаващо, но Гул’дан последва мъдрия съвет на господаря си. Комфортът беше хубаво нещо, но властта — още по-хубаво и колкото по-малко Гул’дан открито искаше за себе си, толкова по-голяма скрита власт щеше да получи. Кил’джейден нямаше да го разочарова, стига Гул’дан да върши добре работата на господаря си.

Няколко неща бяха донесени в това ново място, което той наричаше дом — огромна дървена кръгла маса, инкрустирана с нежно проблясващи мидени черупки и камъчета, заедно с няколко стола.

Гул’дан пристъпи към голямата маса, прокара ръка по гладката й повърхност и се усмихна доволно. Оставаше само да свика онези, които смяташе, че ще се отзоват. Някои имена бяха ясни от самото начало. Други се появиха след дълги размисли. Но сега той имаше списък с имена, който беше достатъчно дълъг, за да е изчерпателен… и за да позволява пълен контрол.

Скоро, дори по-скоро, отколкото се бе надявал, щеше да се сформира Съвета в сянка. Докато пред очите на всички Гул’дан подобряваше орките като раса, давайки им сили и елиминирайки „врага“ в лицето на дренаите, шепа орки, които бяха почти толкова продажни и жадни за власт, колкото него, дърпаха конците. Не ставаше въпрос за орките като раса. Никога не е било въпрос за орките като раса.

Въпросът беше за власт — получаването й, упражняването й и запазването й. Нер’зул така и не го разбра. Той обичаше властта, но не бе склонен да пожертва нужното. Не бе склонен да приеме резултата, който Кил’джейден изискваше.

Измами, лъжи, манипулация — дори Блекхенд, който вярваше, че е запознат с всички заговори на Гул’дан, не беше схванал величината на амбициите на уорлока. Тя беше огромна, колкото желанието на Кил’джейден да унищожи дренаите. Беше обширна като небето, дълбока като океана и остра като глада.

Гул’дан гледаше Нер’зул с презрение, докато старият орк, който навремето бе негов учител, сега седеше свит в ъгъла. Погледът му се отправи към блестящите очи на Кил’джейден и величественото същество кимна.

— Свикай ги — каза Кил’джейден, а устните му се разделиха в усмивка и откриха острите му бели зъби. — Те ще дойдат, когато ги повикаш. И ще танцуват на твоята музика. Аз ще се погрижа за това.

Съюзници. Те имаха нужда от съюзници.

Гул’дан се чудеше как така Кил’джейден не го беше предвидил. Орките наистина бяха мощни, особено когато бяха правилно контролирани и насочвани. През дългите месеци, вече повече от година, откакто започна войната, те станаха още по-силни. Най-добрите им мозъци бяха започнали да разбират технологията на дренаите. Беше започнал строеж на централна крепост, която Гул’дан нарече Цитадела. Там щеше да бъде настанена, обучавана и въоръжавана армията им. Орките никога досега не бяха правили подобни неща и Гул’дан се гордееше с идеята си.