Възходът на Ордата [bg] [ЛП]

— Направи каквото трябва.

— За Ордата! — каза Кър’кул.

Дуротан не отговори.

Това, което последва, беше варварско. Дуротан положи огромни усилия да запази спокойствие, докато Кър’кул изричаше заклинанието си пред петте деца Фростулф. Те се сгърчиха от болка, крещяха и се превиваха на земята, докато костите им се разтягаха, а кожата и мускулите им нарастваха до неестествени размери. Противна зелена нишка свързваше децата с уорлока, с която той сякаш изсмукваше самия им живот. Изражението на Кър’кул беше възторжено. Ако децата страдаха, той определено не усещаше болка. За един ужасен миг Дуротан се уплаши, че уорлокът няма да спре до дванадесетгодишната им възраст, а ще продължи да източва живота им, докато се съсухрят от старост.

Но за щастие Кър’кул спря. Младите орки вече не бяха деца и лежаха там, където бяха паднали, когато започна източването. Известно време не можеха да станат, а когато го направиха… плакаха тихо и задъхано, сякаш нямаха сили за нищо друго.

Дуротан се обърна към уорлока.

— Свърши работата, за която дойде. Сега изчезвай!

Кър’кул изглеждаше оскърбен.

— Вожде Дуротан, вие…

Дуротан го сграбчи за алената роба. По лицето на вещера се изписа страх.

— Изчезвай! Веднага!

Дуротан го изблъска назад и Кър’кул залитна и едва не падна. Той се озъби на Дуротан.

— Блекхенд няма да е доволен, когато разбере за това — изръмжа Кър’кул.

Дуротан не посмя да отвърне. Ако кажеше още нещо, щеше да обрече на гибел целия си клан. Вместо това той се обърна, разтресен от гняв, и се запъти към децата, които вече не бяха деца.