Възходът на Ордата [bg] [ЛП]

Дуротан отвори очи и направи няколко крачки наляво. Изпрати бърза молитва към предците, макар да не беше сигурен дали иска да открие камъка или да не го открие. Той протегна надолу бронираните си ръце и започна да разрива горския килим пласт след пласт, докато накрая докосна нещо твърдо и студено. „Вече няма връщане назад.“

Дуротан сви пръсти около кристала и го вдигна. Дори в състоянието си на силен смут той усети успокояващата енергия, която се излъчваше от камъка. Той легна в ръката му, сякаш беше изваян за нея. Дуротан прокара левия си показалец по повърхността му, запечатвайки момента, след който всичко можеше безвъзвратно да се промени.

— Открил си го — въздъхна Оргрим, който тихо пристъпи към другаря си.

Дуротан беше завладян от емоции и не можа да отговори веднага. Той просто кимна, после откъсна очи от красивия пулсиращ кристал и погледна към изумените лица, които също се взираха в съкровището в ръката му.

Оргрим рязко кимна.

— Заемете позиции — каза той. — Имаме късмет, че никой не е предупредил за идването ни.

Кристалът действаше толкова успокояващо, че Дуротан просто искаше да го държи и да се взира в дълбините му, но знаеше, че вече е направил своя избор. Той си пое дълбоко дъх и изговори думите, които Ресталаан изрече толкова отдавна на същото това място.

— Кела мен самир ламаа кал.

Искаше да вярва, че грубият му оркски акцент няма да активира камъка. Че може да изпълни задължението към хората си, без да атакува малък град, пълен с невинни цивилни. Но очевидно думите му бяха разбрани от силата, каквато и да бе тя, която контролираше зеления кристал. Илюзията започна да се разпада, дърветата и големите камъни проблясваха, стопявайки се във въздуха и пред очите на оркската бойна група се разкри широк, павиран път, който сякаш ги подканваше да тръгнат по него.

Воините нямаха нужда от покана. Величественият град на дренаите се простираше пред тях и с викове, които се откъснаха от стотици гърла, орките се впуснаха към него.