Крахът на титаните [bg]

Тъкмо претопляше малко каша на огъня, когато се чу силно чукане на вратата на къщата.

Нямаше начин да не са лоши новини. Приятелите стояха отвън и викаха, само властите чукаха по вратите. Нахлупи шапката си, пристъпи в антрето и хвърли поглед към входа. Хазяйката пускаше двама мъже в черно-зелените униформи на полицията. Григорий разпозна кръглоликия Михаил Пински и малката глава на партньора му Иля Козлов.

Разсъди бързо. Очевидно някой в къщата беше заподозрян в престъпление. Най-вероятно Лев. Така или иначе, всички щяха да бъдат разпитани. Двамата полицаи щяха да си припомнят инцидента през февруари, когато Григорий беше спасил Катерина от тях и щяха да се възползват от възможността, за да го арестуват.

А той щеше да пропусне кораба си.

Ужасяващата мисъл го вцепени. Да изпусне кораба! След цялото пестене, очакване и копнеж за този ден. „Не, няма да го позволя“, помисли си той.

Шмугна се обратно в стаята, докато двамата полицаи изкачаха стълбите. Нямаше смисъл да ги увещава. Напротив — ако Пински разбереше, че Григорий заминава, щеше с още по-голямо удоволствие да го задържи. Нямаше да получи дори възможността да си върне парите от билета. Дългогодишните му спестявания щяха да се пропилеят.

Трябваше да избяга.

Трескаво огледа стаята. Една врата и един прозорец. Щеше да излезе както Лев влизаше през нощта. Задният двор беше празен. Санктпетербургските полицаи, бяха жестоки, ала никой не можеше да ги определи като умни — на Пински и Козлов не им беше хрумнало да покрият задната част на къщата. Може би знаеха, че от двора се излиза само на железопътната линия. Тя обаче не представляваше препятствие за един отчаян човек.

От стаята на момичетата долетяха викове и писъци — първо там бяха влезли полицаите.

Потупа предницата на сакото си. Билетът, документите и парите бяха в джоба. Останалите му земни притежания вече бяха прибрани в картонения куфар.

Григорий го взе и се надвеси възможно най-много през прозореца. Извади куфара и го хвърли. Той падна на широката си страна, видимо невредим.

Вратата на стаята се отвори с трясък.

Григорий прехвърли крака през прозореца, за секунда се задържа на перваза и после скочи върху покрива на пералното помещение. Подхлъзна се на керемидите и падна. Плъзна се по наклонения покрив към улука. Зад него някой извика, но той не се обърна. Скочи от покрива и се приземи невредим.

Грабна куфара си и се втурна да бяга.

Изтрещя изстрел и страхът ускори крачките му. Повечето полицаи не можеха да уцелят Зимния дворец от три метра, но се случваха и злополуки. Изкатери насипа около релсите, като съзнаваше, че така стига до нивото на прозореца и става по-лесна мишена. Дочу отличителното пуфтене на парен локомотив — вдясно от него бързо наближаваше товарен влак. Последва нов изстрел, Григорий усети глух удар някъде, но не го заболя — вероятно куршумът беше заседнал в куфара му. На върха на насипа ясно съзнаваше, че фигурата му се откроява на фона на чистото сутрешно небе. Влакът беше само на няколко метра. Машинистът наду свирката силно и продължително. Трети изстрел. Григорий се хвърли през релсите точно преди влака.