Крахът на титаните [bg]

Корабът изсвири, но той не се обърна.

Усещаше дясната си ръка странно олекнала без куфара. Вървете през пристанището, гледаше дълбоките тъмни води на кея и му хрумна странната мисъл да се хвърли. Отърси се — нямаше да се остави на такава глупава идея. Въпреки това беше потиснат и огорчен. Никога не получаваше от живота печеливша ръка.

Докато се връщаше през индустриалния квартал, Григорий не смогна да се ободри. Крачеше със сведен поглед и не си правеше труда дори да провери дали полицията не го следи. И да го арестуваха, почти нямаше значение.

Какво да прави? Не можеше да събере сили за нищо. След края на стачката щяха да му върнат работата. Беше добър работник и началниците му го знаеха. Може би трябваше да отиде там сега и да разбере дали не са стигнали до споразумение, но не искаше.

След около час установи, че е близо до кръчмата на Мишка. Възнамеряваше да подмине, ала надзърна вътре и видя, че Катерина седи на същото място, където я беше оставил преди два часа, със студена чаша чай пред себе си. Трябваше да й каже какво се е случило.

Влезе. Кръчмата беше празна, ако не броим Мишка, който метеше.

Катерина стана, уплашена.

— Защо си тук? Да не си изпусна кораба?

— Не точно. — Нямаше представа как да й го каже.

— Какво тогава? Мъртъв ли е Лев?

— Не, добре е. Но го търсят за убийство.

Тя зяпна.

— Къде е?

— Трябваше да замине.

— Къде?

Нямаше как да й поднесе новината леко.

— Помоли ме да му дам моя билет.

— Билет?

— И паспорта. Замина за Америка.

— Не! — изпищя момичето.

Григорий само кимна.

— Не! Не би ме оставил! Да не си го казал, не го казвай!

— Опитай да се успокоиш.

Тя го зашлеви. Беше слабо момиче и Григорий почти не трепна.

— Свиня! — кресна тя. — Ти си го пропъдил!

— Постъпих така, за да спася живота му.

— Копеле! Псе! Мразя те! Мразя тъпата ти физиономия!

— Каквото и да кажеш, по-зле от сега няма как да се чувствам — рече Григорий, но тя не слушаше. Той не обърна внимание на клетвите й и си тръгна. Щом прекрачи прага, гласът й постихна.

Крясъците престанаха и Григорий чу стъпките й — тя тичаше по улицата след него.

— Спри! Моля те спри, Григорий, не ми обръщай гръб, толкова съжалявам.

Той се обърна.

— Григорий, трябва да се грижиш за мен, сега когато Лев го няма.

Той поклати глава.

— Не ти трябвам. Всеки мъж в града ще се реди на опашка да се грижи за теб.

— Не, няма — рече тя. — Има нещо, което не знаеш.

„Сега пък какво?“ — помисли си Григорий.

Тя продължи:

— Лев не искаше да ти казвам.

— Кажи ми.

— Чакам дете — каза тя и зарида.