Крахът на титаните [bg]

Вечерта на десетия ден Лев играеше карти. Той раздаваше, но губеше. Губеха всички с изключение на Спиря, невинно наглед момче на неговата възраст, което също пътуваше само.

— Спиря печели всяка вечер — каза Яков, друг картоиграч. Истината бе, че Спиря печелеше, когато Лев раздаваше.

Плаваха бавно през мъглата. Морето беше спокойно и не се чуваше нищо, освен боботенето на двигателите. Лев не успя да разбере кога ще пристигнат. Хората отговаряха различно. Най-осведомените казваха, че зависи от времето. Екипажът, както винаги, беше непроницаем.

Нощта падаше. Лев спря да играе.

— Нямам нищо — рече той. Всъщност имаше още много пари в ризата си, но виждаше, че всички останали са почти на червено — с изключение на Спиря. — Приключих. Когато стигнем до Америка, явно ще трябва да си потърся богата старица и да живея като домашно кученце в мраморния й палат.

Другите се засмяха.

— Защо някой ще те иска за домашен любимец? — попита Яков.

— На възрастните дами им става студено нощем — беше отговорът. — Ще им е нужен реотанът ми.

Играта приключи в добро настроение и играчите се разотидоха.

Спиря отиде отзад, облегна се на парапета и загледа как дирята на кораба изчезва в мъглата. Лев се присъедини.

— Моят дял е точно седем рубли.

Спиря извади банкноти от джоба си и ги подаде на Лев, като прикриваше движението с тялото си, та никой да не може да види как парите минават от ръка в ръка.

Лев прибра парите в джоба си и напълни лулата си.

Спиря рече:

— Кажи ми нещо, Григорий.

Лев използваше книжата на брат си и му се налагаше да казва на хората, че името му е Григорий.

— Какво би направил, ако откажа да ти дам твоята част?

Това бяха опасни приказки. Лев бавно прибра тютюна си и върна незапалената лула в джоба на сакото. Хвана Спиря за реверите и го притисна към парапета, така че оня се наклони назад и се надвеси над морето. Спиря бе по-висок от Лев, но не и толкова здрав. Макар и по-нисък, Лев беше много по-силен от Спиря.

— Ще ти счупя проклетия врат — обясни той. — После ще взема всички пари, които изкара с моя помощ. — Бутна го още малко. — А сетне ще те хвърля в морето.

Спиря се ужаси.

— Добре! Пусни ме.

Лев го пусна.

Спиря си пое дълбоко дъх.

— Божке! Само попитах.

Лев запали лулата си.

— А аз само ти отговорих. Не забравяй какво.

Спиря се отдалечи.

Когато мъглата се вдигна, видяха суша. Беше нощ, ала Лев зърна светлините на някакъв град. Къде бяха? Едни казваха в Канада, други — в Ирландия, обаче никой не знаеше.

Светлините се приближиха и корабът забави ход. Щяха да акостират. Лев чу от някого, че вече са в Америка! Десет дни му се струваше твърде бързо. Но пък какво ли разбираше той? Стоеше на перилата с картонения куфар на брат си. Сърцето му заби по-бързо.