Крахът на титаните [bg]

Семейство евреи показваха билетите си в началото на подвижното мостче. Опитът показваше на Григорий, че всички евреи искат да идат в Америка. Имаха още повече причини дори от него. В Русия съществуваха закони, които им забраняваха да притежават земя, да постъпват на държавна служба, да бъдат офицери в армията и какво ли още не. Не можеха да живеят където поискат, а за следването на евреите в университета имаше ограничителна квота. Цяло чудо беше, че въобще смогват да си изкарват прехраната. А ако някой въпреки всичко успееше да се замогне, не след дълго ставаше жертва на тълпата — подстрекавана от полицаи Като Пински — биеха ги, подплашваха семействата им, трошаха прозорците им, подпалваха собствеността им. Изненадващо беше, че въобще има евреи, които остават тук.

Корабната сирена даде сигнал всички да се качват.

Григорий не виждаше брат си. Какво се беше объркало? Сменил ли беше Лев плановете си отново? Или вече го караха към ареста?

Някакво момченце дръпна Григорий за ръкава.

— Един мъж иска да говори с теб.

— Какъв мъж?

— Прилича на теб.

Слава Богу, рече си Григорий.

— Къде е?

— Зад ония дъски.

На пристана имаше камара дървен материал. Григорий бързо заобиколи и видя Лев да се крие отзад, пушейки нервно. Не го свърташе от притеснение, беше пребледнял — рядка гледка, понеже Лев оставаше весел дори в беда.

— Имам неприятности — каза той.

— Отново.

— Тези от шлепа са лъжци!

— И крадци, вероятно.

— Не ставай саркастичен. Няма време.

— Така е, прав си. Трябва да те измъкнем от града, докато нещата утихнат.

Лев поклати отрицателно глава и издуха облаче дим.

— Един от онези на шлепа е умрял. Търсят ме за убийство.

— Ох, по дяволите. — Григорий седна на дъските и зарови глава в дланите си. — Убийство.

— Раниха Трофим лошо и полицията го спипа. Разпитали са го и той ме е посочил.

— Откъде знаеш?

— Видях Фьодор преди половин час. — Фьодор беше подкупен полицай, познат на Лев.

— Лоши новини.

— Има и по-лоши. Пински се е заклел да ме хване — за да си отмъсти на теб.

Григорий кимна.

— Тъкмо от това се страхувах.

— Какво ще правя?

— Трябва да отидеш в Москва. Санкт Петербург няма да е безопасен за теб още дълго, може би завинаги.

— Не знам дали Москва е достатъчно далеч сега, когато полицията има телеграф.

„Прав е“, осъзна Григорий.

Сирената на кораба пак прозвуча. Скоро подвижните мостчета щяха да се приберат.

— Имаме само минута — каза Григорий. — Какво ще правиш.

— Бих могъл да замина за Америка.