И се възправи сянка [bg]

— Всичко е наред — успокои го жена му зад гърба му. — Ще й обясня. Тя ще разбере.

Думите й не успяха да го успокоят. Бан донякъде се чувстваше отговорен за Рийс и сина й, откакто брат му Кол ги беше напуснал.

Той пристегна кожения ремък с последно рязко дръпване, като вложи цялото си усещане за безсилие в това движение. Огледа как се е справил и си пое дълбоко дъх, преди да се обърне към Марлий.

— Време е да вървя.

Тя кимна безизразно. Запазваше присъствие на духа и за двама им.

През последните седмици Бан се чувстваше неловко в присъствието на жена си. Откри, че когато е с нея, гузното му подсъзнание често го кара да мисли за онова момиче Кърл, и беше неспокоен под погледа на Марлий, сякаш по някакъв начин тя може да надникне в душата му.

Сега я погледна право в очите, без да трепне. Тя обви ръце около врата му, а той сложи своите на тънката й талия. Носовете им се докоснаха.

— Обичам те — каза й той.

— И аз те обичам, любими мой.

В очите й проблеснаха сълзи.

Бан я придърпа силно към себе си и я притисна в бронята си. Не искаше да я пуска.

Не заслужавам тази жена — горчиво си помисли той.

Децата вътре вече спяха. Бан беше целунал невръстната си дъщеря по челото и бе разменил няколко думи със сънения си син, завит в леглото.

Не можеше да се отърси от мисълта за онова, което бе видял по улиците, докато бързаше да се прибере у дома. От двете страни на булевардите се бяха наредили хора, които приветстваха колоните войници и възрастни молари, маршируващи покрай тях към северната врата, и пъхаха в ръцете им амулети за късмет, пакети с храна и бутилки алкохол. Видът им караше някои да заплачат — дори възрастни мъже, развълнувани от решителните изражения на войниците и съзнанието за онова, пред което им предстои да се изправят.

Можем да се справим — каза си Бан, когато настроението му се повиши под въздействието на духа на тълпата. — Ако сме заедно, може и да оцелеем.

Но когато мина напряко през страничните улички, за да стигне по-бързо, той изпревари тълпи от хора, които бързаха с вещите си към пристанищата с надеждата да успеят безопасно да напуснат острова. Изгледа ги с известно чувство на завист.

По стените сякаш с кръв бяха надраскани нови графити. Плътта е силна. Предай се и бъди свободен. Беше работа на манианските агитатори, които отново се бяха появили в града сега, когато беше наистина уязвим и по-голямата част от войската му го напускаше.

Докато държеше Марлий в прегръдките си, Бан отново усети непреодолимо желание да я сграбчи, да я разтърси и да й изкрещи: За бога, вземи децата и намери начин да се махнеш от тук! Но само той чуваше тези думи, защото никога не би могъл да се насили да ги произнесе — не и пред Марлий, неговата опора, жената, чийто баща бе паднал в защита на града в първия ден от обсадата. Тя в никакъв случай нямаше да се съгласи и той щеше да се сгромоляса в очите й като съпруг и мъж.