И се възправи сянка [bg]

Отново се закашля, изплю храчка и си избърса устата. От север прииждаха големи натежали облаци. Може би отново щеше да вали. Облаците щяха да затъмнят нарастващите луни и земята под тях щеше да потъне в мрак.

Каза си, че нощта ще е подходяща за действие.

— Нещо интересно ли видя там, горе?

Той усети парфюма й с дъх на мускус още преди тя да седне на пясъка и да оправи роклята на краката си, които сплескаха грубата морска трева отдолу. Аш погледна към госпожа Чиър, когато тя пъхна в ръцете му манерка с рулика.

Кимна й с благодарност и отпи голяма глътка, за да се сгрее.

— Полека. Последната е.

— Благодаря ти. — Той й върна манерката, като се усмихна за кратко. — От доста време не съм пийвал нещо свястно.

Зад тях от малката, осветена от огъня, падина между дюните се разнасяха женски писъци и смях. Бризът си играеше с върховете на косата на госпожа Чиър. Тя уви по-плътно шала около главата си.

— Кажи ми отново с какво се занимаваше предишният ти работодател.

Аш почука с нокът манерката в ръката й.

— Алкохол?

— Той вложи малко състояние, за да го докара тук. Но не ми даваше да се докосвам до него.

Аш си каза, че лъжата не е добра. Не беше сигурен дали тя му е повярвала. Чиър извърна поглед. В очите й танцуваха пламъците на лагерните огньове. Бризът носеше звуците на песни и смях. И на други места сред дюните хората бяха в добро настроение и празнуваха.

На фона на всичко това се чуваше ритмичният плясък на вълните.

— Далеч сме от дома — каза му тя с тъга.

Аш бавно кимна.

Тя отново се обърна към него.

— Предполагам, че някои са по-далеч от дома си от останалите. Липсва ли ти… Хоншу?

— Да. Понякога.

— Разбира се, че ти липсва — каза тя по-скоро на себе си. — Разбира се, че ти липсва.

Той видя, че облачната маса вече се приближава до луните. Скоро щеше да стане достатъчно тъмно, за да се промъкне.

— Знаеш ли, имаш най-тъжните очи, които някога съм виждала. А аз съм виждала много тъжни очи.

Аш смръщи чело. Изпита желание да стане и да избяга от тази жена и любопитните й въпроси. Но тогава тя се размърда и се притисна към него, за да се стопли. Той откри, че усещането му харесва дотолкова, че да остане на мястото си.

Госпожа Чиър изучаваше изражението му в очакване да каже нещо. Той обаче нямаше какво да й каже.

— Е, усещам, че леглото ме зове. Време е и момичетата да си починат. — Тя се надигна и изтупа пясъка от роклята си. — Ти не си ли уморен? — попита го и той усети топлината и неизреченото предложение в думите й.

Очите му се плъзнаха по извивките на тялото й под роклята. Много му се искаше да можеше да приеме.