Драконите на сломеното слънце [bg]

Когато приключи с молитвата, Мина положи ръката на мъжа върху ужасната рана на гърдите му. Наведе се над него, притисна устни към студеното чело и след това най-сетне се изправи на крака.

Виждаше се, че едва има сили да ходи. Беше покрита с кръв, част от тази кръв бе нейната собствена. Изведнъж нещо я накара да спре. Главата й остана сведена, а тялото отпуснато. После Мина вдигна глава. Погледна към небесата, откъдето като че ли черпеше силите си, защото в същия момент раменете й се изправиха и тя закрачи по-леко.

— Веднъж щом се разбра, че печелим битката, започна да ходи от труп на труп — обясни Самювал. — Търси само онези, които са загинали от нашите стрели. Спира, коленичи на пропитата с кръв земя и им предлага молитвите си. Никога не бях виждал нещо подобно.

— Правилно е, че ги почита — каза дрезгаво Галдар. — Тези мъже заплатиха победата ни с кръвта си.

— Тя заплати победата ни с кръвта им — поправи го капитанът и единствената вежда, която се виждаше изпод пластовете превръзки на лицето му, едва забележимо потрепна.

Зад Галдар се надигаше някакъв звук. Нещо незабавно му напомни за Гамашиноч, Песента на смъртта. Тази песен обаче излизаше от гърлата на живите, започваше тихо и ниско, подета от малцина. И други се присъединиха към тях и я запредаваха нататък така, както бяха вдигнали падналите си мечове, за да продължат битката.

— Мина… Мина…

Песента се усилваше. Започнала като нежен, изпълнен с уважение припев, сега повече приличаше на триумфален марш, хвалебствен химн, акомпаниран от блъскащите се в щитовете мечове, от тропането на крака и пляскането с ръце.

— Мина! Мина! Мина!

Минотавърът се обърна към остатъците от армията, насъбрани в края на бойното поле. Ранените, които не можеха да допълзят сами, намираха подкрепа в другарите си. Окървавени и окъсани войници повтаряха само едно — нейното име.

Галдар изкрещя силно и издигна знамето на Мина. Отвърнаха му радостни викове, които отекнаха в планините като далечни гръмотевици и разтърсиха земята и нейните могили от мъртъвци.

Мина бе понечила да коленичи. Песента я прекъсна. Тя се поколеба, сетне се обърна и погледна радостната тълпа. Лицето й бе силно пребледняло. Устните й бяха напукани и изсушени. Загледа се към стотиците живи, които крещяха, пееха и повтаряха напевно името й.

Вдигна ръце.

Гласовете на войниците заглъхнаха на секундата. Стихнаха даже стоновете и писъците на ранените. Единственият звук идваше от името й, отекващо в околните планини, но скоро и то отмря в тишината, която обгърна притъмнялата долина.

Мина повика коня си и го възседна, за да може цялото множество, насъбрало се в края на бойното поле, вече известно под името „Славата на Мина“, да може да я вижда.