Драконите на сломеното слънце [bg]

— Кой е този? — попита Галдар.

— Лорд Милс — отвърна капитанът. — Онзи, по чиято вина за малко не избиха всички ни. Както виждаш, някак е успял да се измъкне от битката. По блестящата му броня няма и петънце от кръв.

Лордът очевидно се опитваше да привлече вниманието на войниците. Размахваше ръце и крещеше нещо, което никой не чуваше.

Никой и не искаше да го чуе. Накрая явно се отказа.

Галдар се ухили.

— Чудя се дали му е харесало да види как цялата му власт изтича в канала.

— Едва ли е в най-доброто си настроение — сви рамене Самювал.

— Той и останалите рицари смятаха, че отдавна са се отървали от боговете — каза минотавърът. — Отдавна бяха престанали да говорят за Такхизис. Преди две години Господарят на Нощта Таргон преименува Ордена на Рицарите на Нерака. В отминалите времена, когато някой рицар заслужеше да получи Видението, му даваха да разбере къде се намира в големия план на богинята. След като Такхизис изчезна от света, водачите опитаха известно време да поддържат Видението чрез различни мистични начини. Рицарите все още минават през това изпитание, но сега човек може да бъде сигурен единствено в онова, което Таргон и неговата пасмина кроят в извратените си умове.

— Само една от причините, поради които напуснах — обади се капитанът. — Таргон и офицерите като този Милс винаги се наслаждават на факта, че държат юздите в ръцете си. Едва ли ще им хареса, когато най-сетне разберат, че има опасност да бъдат низвергнати. Бъди сигурен, че Милс незабавно ще изпрати съобщение в щаба за новата водачка.

Мина слезе от коня. След това поведе след себе си Тленен Огън, за да напусне бойното поле и да навлезе в лагера. Мъжете крещяха, додето не ги приближеше, след което, движени от някаква неразбираема сила, падаха на колене и свеждаха глави. Някои протягаха ръце, за да я докоснат, когато минаваше край тях, а други я умоляваха да ги погледне и да ги благослови.

Лорд Милс наблюдаваше триумфалната процесия с изкривено от отвращение лице. После се обърна на пети и отново влезе в палатката си.

— Ба! Нека се спотайват и да правят кроежи! — каза с приповдигнат дух Галдар. — Тя вече има своята армия. Какво толкова могат да й сторят?

— Нещо вероломно и непочтено, без съмнение — отвърна Самювал. Той погледна към небето над себе си. — Може и наистина да го има този Един, който я наблюдава оттам отгоре. Но й трябват и приятели, които да се грижат за нея тук, долу.

— Говориш мъдро — съгласи се Галдар. — С нея ли си, капитане?

— До края на времето си, или на това на света, което дойде първо — отговори офицерът. — Както и хората ми. А ти?

— Винаги съм бил с нея — каза Галдар и наистина му се струваше, че е така.

Минотавър и човек си стиснаха ръцете. Галдар гордо издигна знамето и тръгна по стъпките на Мина, додето тя правеше победната си обиколка из лагера. Капитан Самювал крачеше недалече от тях с ръка на меча, готов да защити гърба й в случай на опасност. Рицарите на Мина се подредиха зад знамето. Всички, които я бяха последвали от Нерака дотук, макар и да имаше немалко ранени, все още бяха живи. Вече се носеха истории за чудеса.