Драконите на сломеното слънце [bg]

Винеше само себе си. Трябваше да остане близо до нея. Така поне, щом не бе успял да я защити, щяха да умрат заедно. Беше се провалил, бяха го издебнали в гръб. Когато най-сетне дойде на себе си, битката беше свършила. Разправяха, че мрачните рицари са спечелили.

Замаяно се върна обратно на мястото, където я беше зърнал за последно. Телата на враговете й лежаха навсякъде, но тя не се виждаше.

Не беше нито сред живите, нито сред мъртвите. Галдар започваше да си мисли, че просто я е сънувал, че просто си е въобразил съществуването й от обикновената нужда да вярва в нещо или някой, когато усети, че някой докосва ръката му.

— Минотавре — чу глас. — Съжалявам, така и не научих името ти.

За момент Галдар не успя да различи войника — лицето му почти напълно бе скрито под пластовете кървави превръзки. Сетне разпозна капитана на Стрелковата рота.

— Търсиш нея, нали? — попита капитан Самювал. — Мина?

Мина! Викът отново отекна в сърцето му. Галдар кимна.

Беше твърде уморен и твърде обезсърчен, за да говори.

— Ела с мен — каза офицерът. — Трябва да ти покажа нещо.

Двамата се повлякоха през долината към бойното поле. Онези от войниците, които не бяха ранени, сега изграждаха наново лагера — в голямата си част унищожен по време на хаотичното отстъпление. Мъжете работеха трескаво, без да чакат някой да ги подканва. Галдар беше виждал същите тези хора след всяка битка да допълзяват до огньовете, да ближат сърдито рани, да се наливат с джуджешка ракия или да се хвалят наляво-надясно с героичните си постъпки. Обикновено в такива моменти историите се въртяха около това как някой е заклал ранен противников войник.

Сега, докато подминаваше групи мъже, заети да забиват колчетата на палатките, да изправят нащърбените си брони и щитове, да събират разхвърляните здрави стрели или да се занимават с хиляди други дреболии, той се вслуша в онова, което говореха. Разговорите им не се въртяха около тях, а около нея, благословената, омагьосана Мина.

Името й беше в устата на всеки, делата й се повтаряха и преповтаряха. Нов дух бе овладял всички, сякаш бурята, от която бе излязла Мина, беше запратила в сърцата им мълнии, за да ги ободри и изпълни с енергия.

Галдар слушаше и не преставаше да се учудва, но не казваше нищо. Вървеше след капитан Самювал, който очевидно нямаше желание за приказки и бе отказал да отговори на всичките му въпроси. В по-други времена раздразненият минотавър бързо щеше да го накара да проговори, блъскайки главата му в някоя скала, но не и сега. И двамата бяха споделили мигове на триумф и въодушевление, каквито никой от тях дотогава не беше изпитвал в битка. И двамата бяха излезли от тленната си обвивка, за да извършат дела, изтъкани от храброст и героизъм, непознати за повечето хора. И се бяха сражавали за една кауза, бяха се сражавали рамо до рамо за една обща кауза и накрая — напук на всичко — бяха спечелили.