Луната, която убива [bg]

В името на Богинята и Нейния духовен взор! Рабанех затаи дъх.

Вратата се затвори зад тях. Рабанех започна да търси път към онзи покрив. Ако можеше да се спусне до някой прозорец или да надникне от някой балкон... Откри опасността и замръзна на място. Друг мъж се бе спотаил върху покрива на къщата на жина, прислонен в сянката на един комин. Ниско подстригана коса, къс меч на пояса, бронзова броня, чийто блясък бе скрит под вечерна мантия с ръждив цвят.

Страж на Залеза? Това означаваше, че Супериорът се среща с някого от Яна-ян. Някой, който разполага с пълномощия от самия Принц.

Погледът на Рабанех обходи околността и открои седмина стражи, притаени в нощните сенки - трима на покрива на къщата, други трима по покривите на съседни сгради и седми, изправен неподвижно близо до конюшнята.

Не стигаха. Стражите се движеха в четворки. Къде бе осмият?

Тихо стържене от стъпки зад Рабанех накара кожата му да настръхне. Наложи си да не помръдва, макар ясно да виждаше в съзнанието си огненочервената линия през средата на гърба си, където несъмнено бе прицелен предстоящият удар от меча на стражника. Когато инстинктът му каза, че дистанцията е скъсена достатъчно, той нападна - извърна рязко горната част на тялото си, за да отклони острието с удар върху плоската му страна. Стражът трепна от изненада и се опита да нанесе нов удар с меча, само че Рабанех бе вече отгоре му и го смъкна на покрива, за да не видят неговите другари борбата помежду им. Едната ръка на жреца запуши устата му, преди да успее да гъкне, а другата накара изваяната във форма на скарабей джунгиса да забръмчи и я долепи до челото на мъжа. Той се скова парализиран, но все още в съзнание - страхът и яростта му обединиха усилия срещу магията. Рабанех се усмихна и насочи разтворени като вилица два пръста към очите му. Клепачите се склопиха инстинктивно и жрецът ги допря с върховете на пръстите си, като удвои въздействието на магията със силата на наркомансично заклинание. Последваха няколко продължителни мъчителни дихания, но накрая сковаността освободи тялото на стража и то се отпусна, унесено в сън.

Оставил джунгисата където си е - тя щеше да поддържа силата на сънното заклинание, - Рабанех се върна при перваза. Шест фигури бдяха все така неподвижно по околните покриви, а седмата - долу. Не го бяха забелязали.

Рабанех се усмихна безмълвно и пак тръгна на ръце и колене по покрива. Внимателно се спусна към един прозорец, впил пръстите на краката си в корниза. Отвътре се чу юнашко хъркане. Продължи да се спуска, като хвана корниза й с ръце. Простена едва чуто, когато стената ожули кокалчетата на пръстите му. Простена още един път, вече паднал долу, този път едновременно на ръце и крака. Сонта-и, неговият някогашен наставник, би цъкнал презрително с език при целия шум, който сътвори, но нямаше как - вече не бе нито толкова млад, нито толкова мършав, колкото преди. Уви.