Луната, която убива [bg]

Рабанех се приземи задъхан и разтреперан върху един покрив недалеч от площада на Хетава. Прекалено изобилие от сънна кръв. След смъртта на Уна-уне той Вземаше почти всяка нощ, а след като Ехиру се отдаде на покаяние - и по два пъти на нощ. Толкова много хора в града се нуждаеха от услугите на Бирник - жестоко бе да ги кара да чакат. Прислони се край някакъв навес и опря глава в стената, докато замайването отшуми. Той не бе Ехиру. Никога не се бе славил с особено силна сънна дарба. Би било добре - даже много добре - нещата в Хетава се нормализират.

Шумът от стъпки по каменните плочи на пощада отначало не разтревожи Рабанех. Сънната кръв все така пееше в душата му, заляла съзнанието му с приятна топлина. Сигурно бяха слуги, упътили се към дома след работа до късна доба - какво значение имаше? Но постепенно сетивата му започнаха да проникват през мъглявината и той си даде сметка, че тия пешеходци се движат с енергична стъпка и много близо един до друг. От време на време ритъмът им се нарушаваше, когато някой направеше къс подскок, за да влезе в крак с останалите. А един от тях от време на време забавяше ход, стъпваше по-тежко ту с единия крак, ту с другия. Рабанех си го представи как върви с останалите, но се оглежда периодично за нежелани наблюдатели.

Жрецът отвори очи.

В момента едно ново Вземане никак не му бе по силите, но нищо не пречеше да набележи следващ длъжник за по-нататък. Той приклекна и се прокрадна до ръба на покрива. Надникна над него с надежда да съзре лицето на виновния.

Те бяха почти в отвъдния край на площада, упътени към улица на две пресечки вдясно от Рабанех. Преброи трима -двамина охраняваха третия, който вървеше помежду им. Прекалено далеч бяха, за да ги различи ясно. Сънната Луна бе залязла, оставила улиците мрачни и унили под немощния светлик на Будната Луна, но шумните стъпки на мъжете спокойно биха могли да послужат вместо фенер за един Бирник.