В капана на времето [bg]

— Дори само ако говориш отново с мастър Раймон — каза той, без да помръдва устни. — Ще ти ги пробия сам — със зъби.

Кралят вече се беше отправил към Салона на Аполон, а пътечката след него бързо се запълваше от гостите, които прииждаха от трапезарията. Като видях, че Джейми разговаря с мосю Жоне, глава на богато семейство корабовладелци, аз се огледах подмолно за местенце, където да си събуя за малко обувките.

Една от нишите беше наблизо и ако се съдеше по тишината вътре, не беше заета. Изпратих един обожател да ми донесе още вино, после се огледах бързо и се плъзнах в нишата.

Тя беше обзаведена доста красноречиво — с канапе, малка масичка и два стола, по-удобни да си сложиш на тях дрехите, отколкото за сядане. Все пак седнах, събух си обувките и с въздишка на облекчение протегнах крака на другия стол.

Халките на завесата леко издрънчаха зад мен и оповестиха факта, че оттеглянето ми не е останало незабелязано.

— Мадам! Най-после сме сами!

— За жалост — въздъхнах аз. Това беше един от безбройните графове. Или пък не, този беше виконт; някой ми го бешe представил като виконт Дьо Рамбо. Един от дребосъците. Като че ли си спомнях дребните очички, които светеха с възхищение под ръба на ветрилото ми.

Той не губи време, плъзна се ловко на другия стол и вдигна краката ми в скута си. После притисна трескаво пръстите ми към чатала си.

— О, малката ми! Колко са нежни! Красотата ти ме влудява.

Реших, че сигурно наистина е влуден, щом смята краката ми за нежни. Той вдигна единия към устата си и загриза пръстите.

— C'est un cochon qui vit dans la ville, c'est un cochon qui vit'…[7]

Издърпах рязко крака си от ръцете му и станах, макар и възпрепятствана от огромния кринолин.

— Като стана дума за прасенца, които живеят в града — казах доста нервно, — не мисля, че съпругът ми ще е доволен, ако ви завари тук.

— Съпругът ви? Уф! — Той махна пренебрежително с ръка.

— Сигурен съм, че известно време ще е зает. А докато котката я няма… ела при мен, малката ми; нека те чуя как пискаш.

Явно за да се подкрепи за битката, виконтът извади емайлирана кутийка с енфие от джоба си, ловко пръсна няколко зрънца по опакото на дланта си и ги плъзна деликатно по ноздрите си.

Пое дълбоко дъх с блеснали от нетърпение очи и извърна рязко глава, защото завесата внезапно се отметна с дрънчене на халките. Поради вмешателството виконтът не се прицели добре и кихна право в деколтето ми.

Аз изпищях.

— Ах, ти гнусно човече! — Зашлевих го по лицето със затвореното си ветрило.

Виконтът залитна назад с насълзени очи. Препъна се в едричките ми обувки, които лежаха на пода, и падна право в прегръдките на Джейми.